Наследникът

Изведнъж той рязко млъкна и се ослуша. Откъм сенките на близката снежна гора бе долетял весел момичешки смях. Ланс сграбчи брат си за ръката.

— Чакай! Чу ли това?

Айдо спря и се ослуша, после тръсна глава.

— Нищо не чувам. Вятърът свири в клоните, това е. Хайде, давай да слизаме по-бързо, че цял се вкочаних. Пък и нашите са се изпренадали кога ще дойдем да им помогнем…

7 Тайни от миналото

Кажи ми свойте тайни и аз няма

да ги разкрия никому, повярвай!
Аз дадох доказателство за твърдост,
нанасяйки си доброволна рана.

Уилям Шекспир, „Юлий Цезар“

В пустиня суха, в пек и зной,

в пръстта от жажда разтопена,
Анчар, самотен часовой
стои сам в цялата вселена.

Природата във ден на гняв

всред степите го бе родила,
и корен и зеленина
с отрова страшна напоила.

А през кората му тече

отровата през знойно пладне.
И после, вечерта щом падне,
застива в клей прозрачно-чер.

Край него птица не хвърчи,

ни идва тигър: само вятър
край смъртното дърво ечи
и смъртен хуква по земята.

И ако облак изведнъж

облей листата му заспали,
от клоните отровен дъжд
се стича в пясъка запален.

А. С. Пушкин, „Анчар“

Тера, остров Манна-хата

Кръчмата „Бодливата глава“

8 юни 1536 г. на Петата епоха

Полувожд Прериен Пожар забърса плота с чиста бяла кърпа, прибра я отдолу и отново огледа масите. Днес нямаше много посетители. До вратата двама мохикани с типични щръкнали прически усърдно унищожаваха грамадна порция пуйка с картофи. Пиеха само вода с малко кленов сок — на спиртните напитки не се гледаше с добро око, макар че не бяха забранени в резерватите и търговските зони.

През една маса от тях мургав ацтеканец с шарено пончо и плетена шапка с пискюли обясняваше нещо на дългокос апах с кожено яке и мънистена лента през челото.

В ъгъла до прозореца се бяха събрали четирима бледолики и полувождът спря върху тях изпитателния си поглед. Изглеждаха корави мъже — точно от онези, които трябва да се държат под око и при необходимост да се докладва на местния представител на Племенния съвет. Не че в момента имаше такава необходимост. Прериен Пожар не страдаше от предразсъдъци и знаеше, че сред бледоликите се срещат достойни хора. Мнозина от тях си намираха място в живота сред свободните племена, други търгуваха почтено и честно. За останалите имаше резервати или прогонване отвъд морето. Без излишни жестокости, към каквито прибягваха понякога на юг отвъд Провлака.

Полувождът сви рамене и се загледа през прозореца. Кръчмата беше в самия край на острова, далече от пристанището и Портала, което обясняваше оскъдната клиентела. Но пък оттук се разкриваше чудесна гледка към залива, където от водите на коварните плитчини стърчеше най-голямата местна забележителност — грамадната Бодлива глава. Времето и бурите я бяха обезобразили дотолкова, че трудно можеше да се каже какво представлява. Някои твърдяха, че изобразявала древен вожд с церемониална украса от пера, други я обявяваха за символ на отдавна потъналата в забрава европейска хегемония, трети — за отломка от християнски идол. Каквото и да представляваше, едва ли щеше да изтрае още дълго.

Тих звън отново привлече вниманието му към клиентите до прозореца. Единият от мъжете — висок, чернокос, с обрулено от ветровете лице и белег под лявата скула — бе извадил отнякъде стара олющена китара и плъзгаше пръсти по струните. После притвори очи и запя:

Да пием за тез, що от нас са далече,
на битка с природа, човек или звяр
и тъй са сами, че на Черния вече
душата си дават за верен другар.

За тези, които през бури пътуват

под облаци черни, по черна вода
и хапейки устни до болка жадуват
да зърнат за миг пътеводна звезда.

За тези, които не просят пощада,

но щедро я дават на бития враг,
които не търсят пари и награда,
а само да стигнат до родния бряг.

Дано им олекне поне за минути,

дано победят, та в незнайния час
когато вървим по опасни маршрути
да вдигне наздравица някой за нас.