Наследникът

Двайсет стръмни стъпала водеха до тясна квадратна площадка. Оттам стълбището завиваше в обратна посока. Още двайсет стъпала, нова врата и принцесата се озова в малък двор, задръстен с празни бъчви и сандъци. Виелицата я заслепи, но споменът й за дворчето беше достатъчно ясен, за да се добере пипнешком до тухлената ограда. Тя смъкна дрипавия плащ, метна го върху натрошените стъкла в горния край на оградата, изкатери се пъргаво и скочи в задънената уличка от другата страна.

Уличката беше пуста. В ъгъла отдясно се издигаше заснежена купчина боклуци, които, макар и замръзнали, излъчваха непоносима смрад. Линда се озърна натам и подвикна през воя на вятъра:

— Ако си сам, нападам! Ако сте повече, изчезвам оттук!

Риго се надигна иззад боклуците. Макар че очакваше да го види, Линда с неволно учудване се запита как е успял да стигне дотук толкова бързо.

— Сам съм, малката — извика той. — Хайде да се прибираме, преди да са забелязали отсъствието ти.

Госпожица Леверие търпеливо чакаше край запалената камина, пушейки една от своите дълги, безумно скъпи терански пурети. Чувайки шума от отварянето на вратата, тя извърна глава и шокирано се вторачи в Ермелинда.

— Mon Dieu, момиче, виж се на какво приличаш! Смъквай веднага тия мокри дрипи и идвай тук да се стоплиш!

Линда профуча като вихрушка край нея, млясна я по бузата и изчезна в спалнята си, подхвърляйки през рамо:

— Нали няма да кажеш на никого, Ивон?

Госпожица Леверие извъртя очи към тавана и с въздишка пусна нагоре струйка синкав дим. Също като всички, които си имаха работа с младата принцеса, и тя отдавна бе вдигнала ръце пред нейния неустоим чар.

След минута Линда отново се появи, загърната в пухкав оранжев халат. Изглеждаше тъй миловидна, че в пристъп на професионално угризение гувернантката не пропусна да я скастри:

— Кога ще се отървеш от тая момчешка походка, момиче? Не стъпвай като в паници! Главата изправена! Гърдите гордо напред, бедрата ти да танцуват! Ти не си просто момиче, ти си кралица на този свят! Усещаш ли го отвътре, мъжете ще падат в краката ти. Я ме погледни! Грозна съм като смъртта, нали?

Ермелинда я погледна. Нямаше съмнение, че госпожица Леверие е грозна, но с някаква удивителна, обаятелна грозота. Беше висока и кокалеста, с дълга, вълниста черна коса, изпъкнали скули, властен нос, голяма уста и грамадни черни очи, които сякаш вечно се взираха в някаква красива и печална тайна.

— Грозна съм, знам — повтори гувернантката. — Но пречи ли ми това? Ни най-малко. Защото се виждам красива и мъжете ме виждат такава, разбра ли?

Линда придърпа едно кресло пред камината и се сгуши на него с подвити крака.

— Много мъже ли са те обичали, Ивон? А ти тях?

Госпожица Леверие театрално размаха ръка във възходяща спирала.

— Oh-la-la, млада госпожице! И питаш само! Та аз съм от Лютеция, града на любовта! Иди там, попитай за Грозната Ивон и ще видиш колко побелели мъжки глави ще се сведат, унесени в сладки спомени. — Тя въздъхна. — Но това, мила моя, са авантюри на младостта. Уханна пепел от догорели огньове и нищо повече. А тайната на щастливата любов е съвсем друга…

Линда заинтригувано се приведе напред и очите й заблестяха.

— Разкажи ми, Ивон, разкажи ми!

Госпожица Леверие седна срещу нея, смукна от пуретата и бавно се облегна назад.

— Знаеш ли, скъпо момиче, коя птица е символ на любовта тук, на Селена?

— Разбира се — бързо отвърна Линда. — Пурпурният кълвач.

— А защо са избрали точно него?

Линда отвори уста… и с изненада откри, че не знае отговора. Стотици пъти бе виждала стилизираното изображение на пурпурен кълвач в стари романтични книги, имаше го дори по страниците на писмата, които някога бе намерила в отдушниците, но така и не се бе поинтересувала откъде идва тази традиция. Просто я приемаше за даденост, без да задава въпроси.

— Защото обича за цял живот — отговори си сама гувернантката след кратко мълчание. — Знаеш ли какво прави пурпурният кълвач? Издълбава за женската си дълбока хралупа в дънера на някой меден бор. Там тя сплита гнездо от собствената си перушина, снася яйца и ги мъти. През цялото време мъжкият носи храна за нея, а когато се излюпят малките — и за тях. Ала пурпурният кълвач е едра птица и един ден не стига, за да пораснат малките. Когато нощта наближи, мъжкият замазва с глина отвора на хралупата и отлита. Четиринайсет тери лети подир слънцето, а през това време женската и малките се хранят с медената смола на бора. На разсъмване кълвачът долита отново, разбива преградата и всички излитат заедно в зората на новия ден.

— А ако не се върне? — попита Линда.

Гувернантката метна в жаравата остатъка от пуретата и се загледа как над нея танцуват синкави пламъчета.

— Казват, че ако кълвачът не се завърне, женската сама пробива отвор за малките, ала тя самата никога не напуска гнездото. Остава там и умира, очаквайки своя любим. Ето, това, ma petite, е истинската любов. Срещнеш ли я, ще я познаеш.

— А ти позна ли своята, Ивон?