Наследникът

— Мисля, че да — отговори сериозно момчето.

Коперник

Десет тери по-късно

Както винаги през късните вечерни тери, подземната зала на кръчмата „Джудже на фенера“ беше препълнена. Навън бушуваха първите нощни виелици, градът постепенно се унасяше в дрямка, но за столичните гуляйджии това бе най-подходящото време. Също като събратята си от цяла Селена, те обичаха да устройват нощни веселби, траещи по няколко тери — пиеха, отегляха се да подремнат в специално наетите странични стаички, събуждаха се и пак пиеха, кой колкото издържи. Понякога чак до сутринта.

Стражникът Лартис неведнъж бе участвал в подобни гуляи с момчетата от дворцовата гвардия, но откакто се задоми, това му се случваше все по-рядко. Днес просто бе отскочил до кръчмата за една-две халби бира, преди да се прибере. Седеше в края на тежката дъбова маса, слушаше с половин ухо шумотевицата наоколо и си мислеше как брачната клетва променя живота на човека.

Неочаквано нещо звънна на масата пред него. Той изненадано погледна надолу и зърна до халбата си сребърна монета от половин реал. Когато вдигна глава, срещна втренчения поглед на Риго.

— Какво искаш? — изсумтя враждебно Лартис.

— Да ти предам поздрави от принцеса Ермелинда — отговори невъзмутимо Риго. — Тя се надява, че не си имал неприятности за малкия инцидент при кралицата и ти благодари за неволната помощ.

Лартис повиши глас, за да надвика глъчката, кънтяща из задимената зала.

— От хора на Берилиус пари не приемам, но за принцесата ще направя изключение. Предай й, че на драго сърце ще пия за нея, а онова при кралицата е вече забравено. Друго имаш ли да ми кажеш?

Риго сви рамене и безмълвно се върна на масата в дъното, където го чакаше слабичко момче, загърнато в стар дрипав плащ с ниско спусната качулка.

— Чу ли? — попита той.

Спътникът му кимна и отговори със съвсем тих, но несъмнено момичешки глас:

— Да.

Нямаше какво да си кажат. Двамата едновременно отпиха по глътка бира и се облегнаха на стената.

Линда — защото това бе тя — си мислеше за Берилиус. Само допреди няколко години го смяташе за добродушен и малко завеян чудак, надарен с две характерни черти: сладникава церемониална любезност и патологично скъперничество. Затова я учудваше фактът, че хората го споменаваха със сдържана омраза или избягваха да говорят за него.

А после дойде последното й промъкване по отдушниците на нощния замък. Тя потръпна при спомена за онзи отдавна отминал момент. Беше стигнала до непозната територия, където тесният проход завършваше с желязна решетка. След нея отдушникът продължаваше още около половин метър, затова през квадратния отвор можеше да се види само част от тясна каменна килия, осветена от пламъка на факла. Дори когато Линда притисна лице към решетката, отсамната половина на килията оставаше невидима. А тъкмо там ставаше нещо загадъчно и зловещо. От закритото пространство долиташе глухо мъжко пъхтене, сякаш някой цепеше дърва или удряше с тежък чук по наковалня. И след всяко пъхтене се надигаше страховит звук, напомнящ немощното скимтене на смъртно ранено животно.

В този миг един мъж прекрачи напред, Линда зърна лицето му и се вкамени. Беше лицето на Берилиус, изкривено в похотлива гримаса на въжделение и наслада. За пръв път виждаше подобно изражение и кръвта й застина от необясним ужас. Сетне нечии пръсти я сграбчиха за крака и тя само по чудо не изпищя.

Извърна глава и видя в сянката зад себе си пребледнялото лице на Хугберт.

Пълзяха назад безкрайно дълго. Когато най-сетне се смъкнаха в един от коридорите, Хугберт се тресеше от глава до пети. Разкъсаните дрехи на раменете и бедрата му подсказваха с какви усилия се е промъквал след нея.

— Принцесо…

Той замълча и преглътна на сухо. Адамовата му ябълрка спазматично подскочи. Наричаше я „принцесо“ само когато беше много сърдит.

— Принцесо… — повтори той. — Искам да ми обещаеш, че никога, никога вече няма да идваш насам.

— Обещавам, Хугберт — отвърна тя.

И устоя на думата си.

От лазенето по отдушниците й останаха само спомените и няколкото находки, скрити в тайното скривалище под паркета.

Едно сръчкване с лакът я изтръгна от унеса.

— Какво? — сепна се тя.

— Не сме дошли тук за забавление, момиче — строго прошепна Риго, без да обръща глава към нея. — Ето ти постановката: трима наемници идват да те убият. Готова ли си за действие?

Без дори да се замисли, Линда кимна назад.

— Стълбището нагоре. Заден двор. Три изкъртени тухли в стената, лесно е за прескачане. Виелицата ще ме прикрие.

— Действай!

С небрежно, почти лениво движение Линда избута халбата си настрани, стана и без да бърза тръгна към вратата в дъното. Залитна като подпийнала, подпря се с дясната ръка на стената и завъртя леко глава да огледа залата. Същевременно с лявата открехна вратата, хлъзна се през пролуката и изчезна, без никой да забележи.