Насрещен вятър

При споменаването за ракети Аластър не издържа и тихичко се разсмя в шепа, клатейки глава. Крейг го погледна и едва не последва примера му, но с отчаяно усилие овладя гласа си и се вслуша в объркания отговор от Франкфурт.

— Това е… как така да ви прострелят, капитан Дейтън? — задави се директорът. — Какво, за бога, ви накара да смятате, че някой ще се опита да стреля по вас?

— Дейтън — изръмжа на свой ред главният пилот, — това несъмнено е най-фантастичната измислица, която някога съм чувал от служител по нашите линии.

— Когато ме назначихте, господа, вие съвсем съзнателно наехте опитен пилот с хиляди летателни часове във военната авиация. Доколкото си спомням, хер Вуртшмит, вие сам казахте, че това е много ценно за компанията. Като ветеран аз съм много чувствителен към всички въздушни заплахи, дори към онези, за които не знам. Ако смятате тази реакция за пресилена, обяснете ми, моля, кой ни преследваше и защо?

— Ами… засега не се знае… все още е твърде рано…

— Слушайте — каза Крейг, — тепърва имате време да решите дали да ме уволните, или да ми връчите медал за храброст. Засега дайте да се заемем с по-непосредствените въпроси. Ще разрешим ли на тези хора да наемат самолета, или не? И преди да отговорите, ще ви дам телефон във Вашингтон, на който да се обадите.

— Какъв номер?

Крейг продиктува името и телефонния номер.

— Това е началникът на кабинета в Белия дом. Разговорът ще бъде поверителен. Правителството на Съединените щати официално ви моли за съдействие.

— Но… нали току-що казахте, че ще бъде платено с кредитна карта или чрез паричен превод? Сега пък американското правителство се опитва да наеме чартърен самолет от нас.

— Не. Екипът на президента Харис се опитва да ни наеме. Хер Валтерс, имате ли някакъв опит по проблемите на сигурността или на разузнавателните операции?

— Не.

— Тогава просто ми се доверете. Има си причини някои неща да бъдат платени с лична кредитна карта, чек или паричен превод, понякога това се налага по политически и други съображения. Но това също не мога да ви обясня в разговор по открита линия.

Отсреща отново настана мълчание. В кабината също цареше тишина, нарушавана само от тихия шум на климатика и задавения кикот на Аластър, който се засили при споменаването на „откритата линия“.

— Е, добре — каза накрая Валтерс, — имате ли поне представа къде искат да отидат?

— Още не. Може би ще решат просто да останат тук. Определете им цена, която покрива всички разноски.

— Добре. Пак ще ви се обадим. Всичко това е крайно нередно.

— Моля ви, господа. Първо се обадете в Белия дом.

— Ще го направим. Благодаря, капитане. И… имате право. Държим да се доверявате на инстинкта си за опасност. Не сме искали да кажем противното. Когато се върнете, ще трябва да го обсъдим подробно, но… засега приемаме вашето обяснение.

— Благодаря, сър — каза Крейг с цялата почтителност, на която беше способен.

Той прекъсна връзката и се обърна към втория пилот с вдигнати вежди и изражение на пълна невинност. Аластър избухна в гръмогласен смях.

— Това — заяви той, сочейки командира си с пръст, — беше най-смешното… и безсрамно баламосване… което съм чувал някога!

— Моля? — едва избъбри Крейг и се опита да направи обидена физиономия, но на лицето му неволно цъфна широка усмивка. — Как така баламосване?

— Открита линия! Ха! — Аластър отново размаха пръст. — Ракети? Какви ракети, за бога? Мили боже, ти си бил шампион на локумите, Дейтън!

— Аз съм пилот изтребител. То си е все същото.

Ларами, Уайоминг

Щом президентът Харис не може да отлети за Съединените щати, реши Джей Райнхарт, тогава адвокатът му ще трябва да отлети при него.

И то колкото се може по-скоро.

Никакъв друг план нямаше смисъл. От Уайоминг не можеше да свърши кой знае какво по телефона, а предстоящите битки трябваше да се водят лично отвъд Атлантика. Това означаваше нова мъчителна среща с едно от най-неприятните за него неща — да се носи с безумна скорост из небесата в претъпкана алуминиева тръба, наречена „самолет“.

Добре, каза си той, трябва да отлетя дотам. Всичко ще е наред. Нямам избор.

Страхът от летене бе недостатък, който се опитваше да прикрие и овладее през целия си живот без особен успех. Беше прибягвал до лекции, хипноза, мазила, хапчета, но в крайна сметка винаги стигаше до същия първичен, почти неудържим страх от неестественото състояние да увисне без друга опора освен въздуха.

Ще отлетя до Европа. До Лондон. Или Париж. Няма да ми хареса, но ще го направя.

Джей въздъхна и осъзна, че потропва все по-бързо по кухненската маса с връхчето на химикалката.