Насрещен вятър

Тя познаваше този уверен тон и го уважаваше. Разбира се, той невинаги беше прав, но когато се съсредоточеше върху даден проблем, генералът — както го наричаха внуците му — в огромното мнозинство от случаите улучваше право в целта.

— Видя ли го?

— Не.

— Тогава откъде знаеш?

— Довери ми се.

— Винаги.

Когато започнаха да напускат самолета, генералът се престори, че се е спънал край предния кухненски бокс. Докато се привеждаше за миг да потърси опора в преградата, кракът му сръчно закачи долния край на завесата. Мимолетният поглед отвъд нея му разкри онова, което очакваше — два чифта мъжки обувки в един служебен отсек, макар че освен пилотите в екипажа имаше само три стюардеси.

Двама мъже се крият в кухнята. Ако не са пилотите…

Той излезе на горната платформа на стълбата, приведе се да оправи крачола си и крадешком хвърли поглед назад към кабината.

Двамата пилоти седяха вътре. Не беше трудно да ги разпознае по униформените ризи.

Никой от хората, които се качиха в транспортния самолет, не приличаше на него. Следователно е тук и се крие, а това означава, че все още го заплашва сериозна опасност.

Генералът мълчаливо слезе по стълбата и тръгна към терминала. В главата му вече зрееше план.

Капитан Суонсън току-що бе дошъл в терминала, когато пристигна информацията, че юристът на Перу все пак е решил да не си тръгва веднага.

Излизането на Стюарт Камбъл на пистата и обаждането от офицера в щабната кола, която веднага бе качила юриста, стресна командира на базата.

— Сигурно се шегувате. След пет минути идвам да се заема лично — каза той, като се упрекваше мислено, че не се е обадил по-рано в контролната кула да пита дали самолетът на Камбъл е излетял.

Явно не бе излетял.

Суонсън скочи в служебната си кола и за момент се поколеба, обмисляйки положението. Вдигна клетъчния телефон, свързан само с апаратите в базата, и набра номера. Изчака малко, за да бъде сигурен, че слушалката е прилепена плътно към ухото му, после издаде категорична и ясна заповед.

* * *

— Бих искал да се кача в самолета на „Юро Еър“, капитане — каза му Камбъл, когато Суонсън слезе от колата си.

— Защо, мистър Камбъл? — попита командир Суонсън. — Смятах, че работата ви тук е приключила. Пуснах ви в базата, защото водехте италианска делегация, а тяхното право да влязат се основава на договор. Сега имате ли някаква официална причина да влизате в базата ми?

— Съвършено никаква — отвърна любезно Камбъл. — Ако президентът Харис официално е отлетял с онзи военен самолет, нямам повод да бъда тук.

— Как тъй „ако“?

— Просто ви моля за любезно съдействие, капитане.

— Разбирам, че молите. Но защо?

— Вие сте умен човек, капитане, иначе нямаше да носите тези пагони. Знаете, че случаят е от изключителна международна важност, и вероятно разбирате, че трябва да бъда сигурен във всеки ход и всеки факт.

— Какво говорите, сър? Аз също съм много зает, особено в момента.

— Трябва лично да се уверя, че президентът Харис не е на борда на боинга, капитане. Това е всичко.

Суонсън полагаше отчаяни усилия да запази изражението си непроменено, но едно мускулче на бузата му трептеше. Усещаше това, но не можеше да го спре.

— Разбирам — каза той с възможно най-безразличен глас.

— Има ли някакъв проблем с тази молба, капитане? — попита Камбъл със сладникава любезност.

— Да, сър. Има проблем. Моите шефове никак не са доволни, че осигурих на вас и италианците непосредствен достъп до тази база. Налага се да предам молбата ви по каналния ред.

— Лично познавам командира на вашия регион, капитане. Искате ли да му се обадя?

— Мога сам да се справя със служебните си задължения, мистър Камбъл — отсече Суонсън и веднага съжали за резкия тон. — Вижте какво, качете се в колата и да отидем в кабинета ми. Можете да останете при мен, докато се обаждам. Ако самолетът още е тук, докато получа разрешение, с удоволствие ще ви откарам лично дотам.

Стюарт Камбъл се усмихна и леко вирна глава.

— Капитане, тактиката на протакане поражда подозрения. Особено у мен. Ако президентът наистина е отлетял, оставете ме просто да се кача на борда и да проверя сам. Тогава ще ви оставя на мира.

— Сър, казах ви…

— Капитан Суонсън — прекъсна го Камбъл, — и двамата знаем, че разполагате с пълномощия да вземете това решение самостоятелно, тоест направо да кажете „да“ или „не“. Вие паркирахте моя самолет и наетия авиолайнер в най-далечния край на стоянката, за да ни държите под строг контрол, и аз нямам нищо против. Но сега се опитвате да играете на „трябва ми разрешение“ и това означава, че не желаете да вземете решението сам, а оттук пък следва изводът, че рискувате нещо повече от обикновено мъмрене за погрешна преценка. Какво може да е толкова сериозно, та да наложи подобна тактика? Фактът, че вие и Вашингтон се преструвате, че президентът Харис е отлетял, докато в действителност още е тук. Иначе просто щяхте да ме отведете в самолета.