Насрещен вятър

— Това е абсурдно, мистър Камбъл. Подобни заплетени псевдоразсъждения водят към нелепи изводи.

— Капитане, няма никаква необходимост да взимате официално разрешение от когото и да било, а това ми подсказва, че вероятно трябва да се обадя на италианското Външно министерство.

— Много добре, да прекратим тези разговори и да вървим, мистър Камбъл — каза изведнъж Суонсън и се завъртя към колата си.

Камбъл го погледна изненадано и устните му бавно се разтегнаха в широка усмивка.

— Превъзходно. Значи отиваме в самолета?

— Не, сър! — раздразнено се обърна към него Суонсън. — Както казах, отиваме в кабинета ми в първа зона.

Стюарт Камбъл пристъпи напред, за да погледне морския офицер право в очите.

— Капитане, гарантирате ли с честта си на американски офицер, че президентът Харис беше на борда на С-17?

— Не мога…

— Не! — кресна Камбъл и Суонсън неволно трепна. — Вашите действия са красноречиви. Искам да ми дадете пряк, официален отговор, гарантиран с вашата чест и авторитета на военния флот и американското правителство. Качи ли се Харис на онзи С-17, или все още е някъде в базата? Ако ми кажете, че е отлетял, ще си тръгна, разчитайки на вашата честна дума.

— Сър… — започна Суонсън, като се поколеба съвсем кратко, колкото да изрази онзи вътрешен конфликт, който очакваше Камбъл. — Местонахождението на президента Харис е секретна военна информация. Не съм упълномощен да го разкривам нито на вас, нито на когото и да било.

Стюарт Камбъл бавно кимна и не пропусна да отбележи ускореното дишане на Суонсън.

— Много добре, капитане. Напълно ви разбирам. Джон Харис все още е тук.

— Не съм казал такова нещо!

— О, напротив, казахте го. Съвсем ясно.

Суонсън тръсна глава, насочи пръст срещу адвоката и гневно присви очи.

— Качвайте се в колата, мистър Камбъл! Веднага! Знам, че върша голяма глупост, но ще наруша правилника и ще ви отведа в самолета. А след това, сър, ще си разкарате достопочтения задник от моята база. Ясно ли е?

— Както желаете, капитане — каза Камбъл.

Забеляза, че радиостанцията на Суонсън лежи върху таблото на автомобила. Нямаше никакъв шанс командирът тайно да предупреди пилотите на „Юро Еър“.

Флотска база „Сигонела“

Пътнически терминал

Един млад военен полицай пазеше изхода към пистата и боинга. Беше още хлапак в спретната моряшка униформа — най-много на деветнайсет-двайсет години, помисли си генерал Ед Глюк. Няколко минути бе наблюдавал момчето внимателно, опитвайки се да прецени интелектуалното му ниво. Видя го как от време на време вдига глава и се усмихва на музиката от високоговорителите, когато прозвучи някоя модна мелодия.

Генералът тихо се приближи към него.

— Синко.

— Да, сър? — отговори младият моряк, леко изненадан, че към него се обръща един от пътниците.

— Искам да погледнеш какво пише тук — каза генералът и му подаде сивата си лична карта, издадена от Министерството на отбраната, която го идентифицираше като бригаден генерал в оставка.

Очите на младежа леко се разшириха.

— Да, сър. Какво… какво мога да направя за вас?

Генералът спокойно прибра картата в портфейла си, после се обърна, погледна групата пътници и съзаклятнически изрече с ъгълчето на устните си:

— Трябва да се върна на онзи самолет.

Младият полицай ахна и изтръпна. Противоречиви чувства се бореха в ума му на фона на строгите заповеди и собствения му ограничен опит.

Това беше генерал! Но генерал в оставка.

— Сър, аз… не мога да ви разреша.

Генералът се завъртя и приведе устни към ухото на младежа.

— Въпросът е от изключителна важност за националната сигурност, синко, и нямаме време да търсим официално разрешение. Ако твоят командир е тук, ще поговоря с него. Но трябва да се промъкна на борда незабавно. Това е един от онези моменти, за които са те обучавали, момент, когато трябва да имаш храбростта да извършиш каквото трябва, дори и без формална заповед.

— Но, сър…

— Не нося оръжие, а съпругата ми Джоуни стои ето там. Очевидно никъде няма да избягам без нея, а не мога да сторя кой знае каква беля.

— Да, сър, но заповедите…

— Отпадат пред моята заповед. Упълномощавам те да действаш. Между другото, осъзнаваш ли, че един генерал всъщност никога не напуска реалната служба? — излъга Глюк, макар да знаеше много добре, че само генералите с пет звезди никога не минават в запас, а след като Омар Брадли бе починал преди десетилетия, вече нямаше нито един такъв генерал.

— Тъй ли, сър?

— Просто отвори вратата. Ще се върна след десет минути. Трябва само да поговоря с командира на онзи самолет. Ако твоят командир се разтревожи, ще му обясня всичко. При всяко положение стоя по-високо от него, нали?

— Да, предполагам.

— Не са ли те учили на това? Една звезда на пагона е повече от един орел.

Младежът кимна, преглътна мъчително, огледа залата, после завъртя зад гърба си дръжката на вратата и пусна Едуин Глюк във влажната и прохладна нощ.

Разстоянието до самолета бе съвсем кратко, а той беше в добра форма и изтича в тръс до стълбата. Предната врата на боинга се оказа затворена, но не съвсем плътно и генералът почука.