Насрещен вятър

— Агент Уорд, имаме проблем — каза Аластър и с въпросителен поглед кимна към възрастния непознат.

Уорд също се озърна към генерала, после отново погледна Аластър Чадуик, набързо представи офицера от запаса и обясни, че той иска да помогне. Накрая запита:

— Какъв е проблемът?

Аластър му обясни за обаждането и видя как очите на Уорд се разшириха. Агентът се завъртя и нахълта в салона на първа класа, оставяйки генерала на входа. След няколко секунди се върна.

— Добре, трябва да предположим, че Суонсън е бил принуден да доведе Камбъл тук, за да проверят дали президентът е на борда.

— Ако е тъй — каза Аластър, — Камбъл ще иска да огледа целия самолет и тоалетните.

— Има ли къде да се скрие човек на борда? — попита Уорд, предчувствайки отговора.

— Да. Всъщност, не. Не точно на борда, но… ако успеем да го направим, без някой да забележи, и ако президентът се свие на топка, можем да го вкараме в секцията за електроника зад предното колело.

— Колко е мястото?

Крейг бе излязъл от кабината и слушаше напрегнатия им разговор.

— Ще му е тясно, но може да издържи — каза Аластър. — Но трябва да действаме бързо. Няма как да го скрием, докато се качва там, но затворим ли капака, никой няма да го намери.

— Генерале, изчакайте тук, ако обичате — нареди Мат Уорд и набързо представи Глюк на Крейг, после изтича обратно към президента.

Джон Харис изслуша плана и поклати глава.

— Не. Няма да го направя.

— Какво? Вижте сега, сър — възрази Мат Уорд. — Моята работа е да ви защитавам, но и вие трябва да ми помагате.

— Не сме ли имали подобен разговор вече няколко пъти, Мат?

— Да, господин президент, така е. Но секундите отлитат, а онзи адвокат идва насам.

— А аз няма да се завирам като плъх в някаква дупка под самолета — заяви Харис с твърд и решителен глас.

— Сър… — започна Шери, но той я прекъсна с вдигане на ръка.

— Не! Ако Камбъл дойде на борда, ще го срещна лице в лице. Придружават ли го италианските власти?

— Не знаем, господин президент — отговори Уорд. — Вижте, няма ли поне да минете в някоя от тоалетните отзад… Моля ви, не го улеснявайте.

Джон Харис се замисли.

— Отивам в задния кухненски бокс да си направя чаша кафе, Мат. Ако онзи желае да претърси самолета, ще го посрещна там. Нямам намерение да се крия като страхливец.

— Никой не ви нарича страхливец, сър. Това е криво разбрана доблест.

— Мат! Стига толкова! — отсече президентът. — Твоя работа е да осигуряваш възможности за защитата ми, а моя — да решавам какво ще приема. Само моя. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Извинете, господин президент — изрече нечий глас изотзад.

Уорд, Дейтън и Чадуик се завъртяха към стария генерал, който бе изслушал краткия спор. Той протегна ръка и президентът я стисна.

— Слушам ви.

Генерал Глюк се представи набързо.

— В терминала, сър, имам на разположение двайсет и трима американци, ветерани от Втората световна война, готови да задържат онзи тип, за когото говорите. Вече ги организирах. Ако някой заповяда на младия пазач да отвори вратата на терминала, гарантирам, че никой няма да ви свали от този самолет.

— Това ли е цялата ви група, генерале?

— Не, сър. Пътуваме със съпруги, приятелки, синове и дъщери. Но организирах мъжете и сме готови да бъдем до вас където и да отидете. Очаквах нещо подобно.

— Благодаря, генерале.

— Няма защо, сър. Да защитаваме президента е наш дълг, а според мен, щом веднъж сте заемали този пост, продължаваме да отговаряме за вашата безопасност.

— Искрено съм ви задължен.

Мат Уорд се завъртя и изтича към изхода, следван от генерала, а президентът стана и мина в задната част на боинга.

22

Аерогара Ларами, Уайоминг

Понеделник, 12:35 ч местно време

Вестта, че „Юро Еър“ дава съгласие боингът да бъде нает от екипа на президента Харис, пристигна по клетъчния телефон, докато Джей Райнхарт напускаше мъжката тоалетна на аерогарата, а умът и стомахът му все още се бунтуваха срещу идеята да лети със самолетчето на Дейвид Кармайкъл. Той се обади до банката да преведе на „Юро Еър“ исканите четирийсет хиляди долара от сметката на президента, както бе заръчала Шери, после й позвъни.

— Наели са още един самолет, за да откарат другите пътници до Рим — съобщи той. — Цената ще е петнайсет хиляди.

— Кога пристига?

— Казаха ми, че самолетът вече е в „Сигонела“, тъй че могат да ги качат почти веднага.

— Добре. А какво е твоето положение, Джей?

През главата на Джей прелетяха няколко язвителни фрази за неизбежна гибел, но в момента нямаше настроение дори за сарказъм.

— Готвя се да излетя за Денвър, а оттам ще хвана прекия полет на „Юнайтед“ за Лондон. Сега слушай, Шери. Размишлявах колкото се може по-бързо. Мисля, че искам да се насочите към Лондон, но най-напред да изчакате, докато стигна в Денвър и хвана международния полет. Тогава ще имам ясно решение и ще ви позвъня.

— Защо точно Лондон? — попита тя.

— Президентът ще разбере. Там ще го предадем на властите и ще се борим според британските съдебни правила.

— Сигурен ли си, че това е най-добрият вариант? — попита тя.