Насрещен вятър

— Да, сър. Обадихме се на „Юро Еър“ и наехме този самолет, тъй като в момента никой друг не го ползва. Останалите пътници заминават за Рим с друг самолет. Този е наш.

— Разбирам. Е, само бих искал да хвърля поглед в салона.

— Защо?

Камбъл се усмихна и сведе поглед към обувките си. Картината започваше да се прояснява.

— Защо ли? Е, сър, ако наистина сте генерал от запаса, много добре знаете защо. Искам да се уверя, че Джон Харис, бивш президент на Съединените щати, не е на борда.

— На какво основание, мистър Камбъл? — попита генерал Глюк. — Признавам, че не съм адвокат…

— Аз обаче съм — заяви с удивително твърд глас един крехък старец до него.

— А освен това вероятно сте и генерал — усмихна се подигравателно Камбъл.

— Не, сър. Аз съм полковник в оставка от военновъздушните сили и военен юрист, тъй че ако не предявите някакви фантастични правни претенции, за каквито не съм чувал през живота си, нямате ни най-малко основание да се качите на борда.

Камбъл вложи в смеха си цялото презрение, на което беше способен.

— Много добре, господа. Старческата армия тръгва на бой, а? Всички сте заблудени наивници и оставяте бившия президент да се крие зад гърбовете ви, затова просто ще доведа властите със законна заповед за арест и тогава все пак ще го арестуваме, дори ако се наложи да прегазим всички по пътя си.

— Не, няма да го сторите, Камбъл — отсече командир Суонсън.

— Моля?

— Положението не се е променило. Тази зона е недостъпна за италианските власти и независимо дали на борда има някого, или не, в този самолет никой няма да бъде арестуван без мое разрешение.

— О, стига глупости, капитане! — възкликна Камбъл, раздразнен от разочарование и умора.

— Махайте се от нашия самолет — нареди генерал Глюк.

Стюарт Камбъл понечи да тръгне надолу, но внезапно пак се завъртя към Глюк.

— Много добре, генерале. Засега вашата пенсионерска армия свърши работа, но…

— Стига обиди, Стюарт! — долетя решителен глас иззад групата ветерани. Джон Харис излезе на площадката и внимателно си проправи път, за да застане пред Камбъл. — Това са храбри и достойни мъже, опитващи се да защитят не човека, а президентската институция. Не смей да злословиш или да им се подиграваш.

— Я виж ти, Джон. Изглеждаш удивително близо за човек, който би трябвало да е в самолет на две хиляди километра оттук.

— Колко умно, Стюарт! Ако си сметнал, че ме няма, грешката е изцяло твоя.

— О, разбира се. Е, след като вече знам със сигурност, че си тук, просто ще започнем целия цирк отначало.

— Не, няма. Сега се пръждосваш оттук и заминаваш за Лондон с онзи твой самолет. Ще се срещнем там, за да изясним пред британския съд положението с тази нелепа заповед.

За момент Камбъл се стъписа, но веднага си възвърна хладнокръвието.

— Разбирам. В такъв случай…

— Ти все още си британски гражданин, нали, Стюарт?

— Естествено.

— Шотландец по рождение и верен, покорен слуга на кралицата.

— Пак ли ще се обиждаме, Джон?

— С мръсна работа си се захванал, Стюарт. Ще подкопаеш именно договора, който уж се опитваш да наложиш.

Стюарт Камбъл огледа пепелявите лица на старците наоколо и реши да отговори по-тихо.

— Е, господин президент, ще видим. Не приемам лондонското ви предложение. Отново ще събера италианските власти и ще ви принудим да се предадете тук. После ще ви екстрадираме от Италия в Перу и колкото по-скоро приемете този факт, толкова по-добре ще е за всички… включително и за президентската институция.

— Само през трупа ми — изръмжа генерал Глюк и другите ветерани замърмориха одобрително.

— Мистър Камбъл — намеси се Суонсън, — посещението приключи. Ще ви придружа, докато напуснете тази зона.

Той хвана Камбъл за лакътя, но юристът раздразнено дръпна ръка, завъртя се към Джон Харис и няколко секунди го гледа право в очите. Накрая все пак се овладя и реши да не казва нищо. Обърна се, решително изпъна широките си рамене и бързо слезе надолу по стълбата. Суонсън изтича след него.

Силно развълнуван, Камбъл отново се качи в самолета и почти без да обръща внимание на пилотите, седна в едно от креслата, прелисти черния си бележник и дръпна слушалката на сателитния телефон. Набра дълъг номер и зачака, потропвайки с пръсти по сгъваемата масичка.

— Джузепе? Обажда се Стюарт Камбъл. Моля те, слушай внимателно, стари приятелю. Оказва се, че Харис все още е в „Сигонела“, и имам едно предложение.

23

Летище Ларами, Уайоминг

Понеделник, 12:45 ч местно време

Дейвид Кармайкъл прегледа разрешението за излитане, което бе попълнил, и натисна бутона на предавателя върху малкото контролно табло на чесната.

— Разбрано… Въздушен контрол разрешава излитане на чесна две две пет за летище Денвър. След излитане наберете височина три хиляди и шестстотин метра, поддържайте връзка на честота едно две пет точка девет.

— Какво е това? — попита Джей, който чуваше думите на Кармайкъл в слушалките през рева на двигателя, докато изчакваха в края на пистата.

Дейвид му направи знак да изчака и продължи разговора си с ръководителя полети. После смени честотата и се обърна към Джей.