Насрещен вятър

Настана кратко мълчание.

— А, добре — каза след малко Кармайкъл и му обясни как да намери самолета му на аерогарата. — Аз… аз ще ви чакам там, професоре.

Мисълта да облече официален костюм, без предварително да се изкъпе и избръсне, беше същинска ерес, но нямаше време. Из въздуха в спалнята му се разхвърчаха бельо и чорапи, докато той мяташе в куфара необходимия минимум. Десет минути по-късно изтича до гаража и скочи в колата.

Внезапно си спомни за клетъчния телефон на кухненската маса и изтича да го вземе заедно със зарядното устройство и резервна батерия, после се върна в гаража и отвори вратата. Пред очите му се разкри сиво облачно небе, но той се помъчи да не му обръща внимание.

Дейвид Кармайкъл беше добър студент. Имаше само шестици. Значи трябваше да е и добър пилот. Сигурно можеше да открие Денвър въпреки плътната облачност. Или пък да се спусне по-ниско и да следва шосето.

Кармайкъл го чакаше до вратата на частния терминал със зелени слушалки в едната ръка и малък пътен сак в другата. Джей се помъчи да не забелязва тревожното изражение на младежа.

— В момента загряват двигателя — съобщи Кармайкъл.

— Не знам какво означава това — каза Джей. — Проблем ли има?

— Не — отвърна младежът. — Но самолетът ми е събирал студ цяла седмица, тъй че това ще помогне да запаля по-лесно двигателя.

— Добре. Реактивен ли е самолетът?

Дейвид Кармайкъл изненадано вдигна вежди.

— Реактивен ли? Де да можех да си го позволя.

— Какъв е тогава?

— Чесна 172, професоре. Едномоторен, витлов, четириместен. Вие какво си мислехте?

— Аз… не разбирам много от частни самолети — промърмори Джей и стомахът му се сви на топка.

Кармайкъл забеляза паниката по лицето на Джей Райнхарт и положи ръка върху рамото му.

— Професоре — заговори той предпазливо, — това е голяма, стабилна машина. Всъщност чесна 172 вероятно е единственият самолет, прониквал някога през съветската въздушна отбрана.

— Извинявай, какво каза? — измънка Джей.

Кармайкъл се усмихна леко и тръсна глава.

— През осемдесетте години един смахнат германец прелетя с чесна до Русия и кацна на Червения площад. Цялата съветска въздушна армада не успя да го свали.

— А, да. Май си спомням нещо такова — каза Джей и в този момент забеляза на пистата малък самолет с високо крило. Изведнъж осъзна, че Дейвид Кармайкъл говори именно за тази машина. Не изглежда чак толкова голям, че да вози пътници, помисли си той. Всъщност не виждам дори къде може да се побере пилотът! — Какво е времето? — попита с усилие Джей.

— Ами… — започна неуверено Дейвид Кармайкъл. — Ще трябва да летим по прибори. През цялото време ще бъдем в облаците, но не вярвам да имаме затруднения. Според метеоролозите ще има сериозно обледеняване едва над четири хиляди метра, тъй че… ако не срещнем студен фронт, турбуленцията ще е поносима.

— Какво е това обледеняване?

— Не мога да летя, ако съществува опасност самолетът да се покрие с лед. Нямам антиобледенителни ботуши.

— Ботуши?

— Гумирани приспособления на челния ръб на крилото, които се надуват, за да разчупят леда.

— О!

— Ще поискам от Денвър СКП.

Джей кимна, макар да нямаше представа какво означава съкращението.

— Добре.

— Ще ни отнеме около час.

За да не мисли за предстоящия полет, Джей погледна часовника си.

— Да не губим време.

Дейвид Кармайкъл посегна и го хвана за ръката.

— Професоре, много е важно, нали? Нямате време да стигнете с кола, нито да хванете местен полет.

Джей поклати глава. В гласа на Кармайкъл звучеше предупреждение, но той се помъчи да не му обръща внимание, защото се боеше, че може да промени решението си. Представата как Стюарт Камбъл дебне Джон Харис надделяваше над страха му от полети. Вероятно Дейвид Кармайкъл просто реагираше на пепелявия цвят на лицето му. Един пилот не би летял, ако има сериозна опасност.

Дейвид Кармайкъл въздъхна, озърна се към самолета и отново погледна пътника си.

— Професоре, най-добре отскочете първо до тоалетната.

Джей го изгледа подозрително и се опита да формулира ясен въпрос, а из главата му прелитаха най-невероятни картини.

— Защо? — попита задавено той.

— Защото няма тоалетна на борда — обясни предпазливо Кармайкъл.

— О.

— Самолетът е твърде малък.

— Естествено — чу Джей собствения си глас. — Аз… ще се върна след малко.

— Натам, сър — подсказа Кармайкъл и посочи към мъжката тоалетна.

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Обаждането по сателитния телефон дойде внезапно и за секунда Крейг не знаеше как да реагира.

— Какво беше това? — попита Аластър, когато той остави слушалката.

— От тукашната охрана ми съобщиха, че командир Суонсън идва насам заедно с онзи Камбъл.

— Идват на нашия самолет!

— Да… с такова впечатление останах.

— Божичко! — възкликна Аластър. — Отивам да им съобщя.

Той пъргаво се измъкна от креслото и отвори вратата тъкмо в момента, когато Мат Уорд въвеждаше в самолета генерал Глюк.