Г. А., сякаш между другото, каза: законът никога не наказва ПРЕСТЪПНИКА. Той наказва някаква трепереща, жалка, изплашена, каеща се твар, която никак не прилича на онзи нагъл, жесток и безжалостен мерзавец, вършил насилия преди много дни (и готов и занапред да ги върши, ако му се удаде да избегне наказанието). Какво се получава? Престъпникът сякаш е ненаказуем. Той или вече не е този, или още не е този, който трябва да бъде съден или наказван… Слава богу, поне смъртното наказание е отменено!
Ръкопис „ОЗ“ (5–9)
5. Този беше висок, с една глава над мене, облечен с дълго кожено палто. Влезе, свали огромната си кожена шапка, приглади косата си с ръка и каза спокойно:
— Колпаков. Имам определена среща за седемнадесет часа.
После изтърси шапката си от мокрия сняг, сложи я на масичката под огледалото, свали палтото си, („Благодаря, аз сам…“), и много нежно и с любов го сложи на закачалката.
Тръгнахме към Приемната. Той крачеше широко и безшумно, като на всяка крачка първо издаваше тяло напред, така пристъпват кокошките, и потриваше ръце, сякаш ги мие с въздух. В приемната се огледа бегло, но внимателно, като че искаше да прецени обстановката, а когато му предложих да седне в креслото, той се настани с вид на човек, готов дълго и търпеливо да чака. Ако се вълнуваше, то умело го прикриваше. Дори спря да си мие ръцете. Аз седнах на мястото си и казах:
— Можете да говорите.
Той се огледа още веднъж, този път с известно недоумение, но бързо се ориентира, (изглежда въобще умееше да се ориентира бързо) и започна да говори. Докато го наблюдавах как говори, не зная защо си спомних, че Юрий Павлович Герман наричаше такива хора „красиви, но вяли“. Толкова висок, така благообразен, толкова бял, и плещите широки, и пращи от здраве, и погледа стоманен, а в същото време някаква вялост и немощ във всичко: движенията плавни и забавени, гласът тих, тонът умерен. Умереност, ето неговият лозунг. Умереност и акуратност.
Той говореше в пространството пред себе си. (Откъде е разбрал, как ли се е досетил, че не аз съм неговият събеседник, щом в Приемната бяхме само двамата!…) Говореше като на доклад пред началството — без да чете, без да се запъва, но и без да се увлича много. Само понякога, когато ставаше дума за цифри, поглеждаше в малко листче, оказало се незабелязано в ръката му. Макар докладът му да беше без предварително заглавие, след първите няколко изречения се разбра, че става дума за „Необходими организационни и кадрови мероприятия, за подготовката и провеждането на кампанията по Страшния съд“.
Според моя хронометър, той говори почти десет минути — не достигнаха осемнадесет секунди, за да бъдат точно десет. Когато завърши, внимателно остави листчето си до пепелника върху полираната поставка на стенното огледало, сплете пръстите на големите си бели ръце и чинно ги отпусна на коленете си.
Демиургът мълча цяла минута, преди да зададе първия си въпрос:
— Предполагам, Звярът, който излиза от морето, това сте вие, така ли? — запита той.
Колпаков забележимо трепна, но отговори веднага, без никакво забавяне:
— Нямам възражения.
Демиургът изведнъж заговори с онзи специфичен кадифен глас на актьор от старата театрална школа, който звучеше на приливи и отливи, и много красиво процитира:
— „И звярът, който видях, приличаше на леопард, и краката му бяха като крака на мечка, устата му като уста на лъв; и змеят даде нему силата си, престола си и голяма власт.“15 Змеят сигурно съм аз, така ли?
Колпаков си позволи да изобрази на лицето си бледна усмивка.
— Извинете, но не мога да се съглася. Според даденото щатно разписание, това по-скоро е другарят Прудков, Ахасфер Лукич.
Отговорът беше пълна тишина и усмивката изчезна от бледото лице, което стана още по-бледо. След малко Демиургът заговори отново:
— „… поклониха се на звяра, казвайки: Кой е като този звяр и кой може да воюва против него? И даде му се да говори с устата си горделиво и богохулно; даде му се още власт да действа четиридесет и два месеца…“16 Добър вкус имате, Колпаков.
— В някои преводи се казва: „четиридесет и две години“ — възрази Колпаков малко по-високо.
— И вие, разбира се, предпочитате точно тези преводи. Да, добър вкус имате и добре се ориентирате. И как възнамерявате да предизвикате Третата и последна? Конкретно!
— Мисля, че едно случайно изстрелване… едно случайно неточно попадение… Струва ми се, това би било вече достатъчно, за да…
— Първо, това не е достатъчно — прогърмя гласът на Демиурга. — Второ, дори и да съумеете да организирате тази кланица, знаете ли как ще свърши тя? Слушайте, вас въобще учили ли са ви, че след шест месеца ще загине от деветдесет и пет до деветдесет и осем процента от цялото население? Тогава пред кого всъщност имате намерение да говорите „гордо и богохулно“ цели четиридесет и два месеца… а да не говорим за години?
Лицето на Колпаков беше останало без капчица кръв, но той не мислеше да се предава.