Натоварени със зло

Той бързо свали лекомислено килнатата си назад шапка, притисна я към гърдите си и кимна отсечено, по белогвардейски, от които светлите му коси леко се разпиляха. Сега вече по гадната му мутра ясно се прояви джентълменския набор, съответстващ на случая: солидност, отпечатък на богато минало, отблясък на задълбочено обмислена идея. Точно тогава си спомних откъде го познавам. Това беше Марек Парасюхин, по прякор Сючка, с когото заедно завършихме гимназия, а после, след като завърши всичко, което се полага в такива случаи, той стана литературен сътрудник в едно тъничко младежко списанийце със съмнителна репутация, ходеше с черни кожени дрехи (без, разбира се, да подозира, поради своята ограниченост, че това е униформата не само на велосипедистите от специалните части на СС, но и на американските „синички“), публикуваше статийки, в които се опитваше да реабилитира Фадей Булгарин17 или да доказва кръвното родство на княз Игор18 и Одисей19 от Итака, а в графата „националност“ на анкетните карти пишеше „великорусин“. Освен това знаех, че в определени кръгове се интересуват от него.

— Ти защо си се домъкнал тука бе, животно такова? — едва изрекох аз със задавен от злоба глас, докато се приближавах заплашително към него.

Той гледаше срещу светлината, а аз бях в сянка, затова не можеше да различи чертите на лицето ми и да ме познае, пък и сега, със задна дата, си давам сметка, че до определен момент той е възприемал всичко като своего рода проверка, като някакъв вид изпитание. Ухили се красиво и широко и отвърна:

— Явявам се по покана. Имам честта да се представя, фамилията ми е Парасюхин.

— Кучи син си ти и мръсна гад — казах аз, докато с наслаждение го хващах за предницата на ризата.

Усмивката му стана малко по-бледа, но той продължи да рапортува:

— Готов съм да докладвам. Имам проект, предварително одобрен…

— За какъв проект ми говориш, бе? — изхриптях аз и продължих да намотавам ризата му на юмрука си. Пред очите ми се мержелееше. Завладя ме отвратителното чувство за априорна безнаказаност. Нали цялата тази сган изпитва наслада не само когато издевателства над тези, които са й попаднали в лапите, тя се наслаждава и на собственото си унижение в лапите на този, когото смята за по-висш от себе си.

Парасюхин само изписка: „Ама това… Разрешете…“ — и веднага продължи:

— Имам проект за пълното и окончателно решение на националния въпрос в пределите на Велика Русия. Като се има предвид застрашителното размножаване на инородците… като отчетем факта, че великорусите вече не съставляват абсолютното болшинство… С помощта на най-новите достижения на културата и технологията… Без излишна жестокост, която не е характерна за широката руска душа, но и без излишна мекушавост, произлизаща от същото забележително руско качество… Така наистина… малко ми е… неудобно да… дишам… Особено внимание е отделено на проблема с евреите. Да не повтаряме грешките на свети Адолф! Никакви „нутциге юде“20!…

С лявата му треснах един между очите, ама така, че си разбих всички кокалчета на пръстите. Болката се стрелна по ръката ми чак до рамото. Той изохка и замълча. Ние бяхме застанали на площадката лице в лице, люшкахме се и дишахме тежко като борци на тепиха. С дясната си ръка го държах за ризата и го теглех към себе си (съвсем не знам защо го правех, а ми е гадно да предположа, че съм се канел да му захапя носа), лявата висеше безсилно, искаше да удря, но не можеше, а той слабо се съпротивляваше, от разбития му нос течеше кръв, подивелият му поглед не можеше да се концентрира. Намери обаче сили отново да изобрази на лицето си усмивка и да продължи:

— Полуостров Таймир21 да се преименува на Нова Галилея22… или Ледовита Галилея… Район, който отдавна трябваше да бъде разработен… и няма да се навират в очите на никого… Третата световна отдавна е обявена… ционизмът против целия свят…

Блъснах го надолу по стълбите и изтичах след него. Подгоних го с ритници и с оцелелия си юмрук площадка след площадка, а той още не можеше да разбере, все се опитваше да се оправдае. Лицето му беше разбито до кръв, палтото му беше останало без нито едно копче, беше си изгубил шапката, но всеки път щом се отдалечеше от мен на разстояние един изпънат крак, се хващаше за перилата, ревностно блещеше очи и врещеше своето:

— Язвата на смесените бракове — с нагорещено желязо… Ще бъде късно… Късно ще бъде, руси!…

И изведнъж, на някой от етажите, той ме позна. Разпищя се като жена и с огромен скок се озова на съседната площадка. Пък и аз бях останал съвсем без сили. Седнах на стъпалата и мисля, че заплаках — от болката в ръката, от мъка и безнадеждност.

Той стоеше една площадка по-надолу, раздърпан, целият в черни петна, разтворил разтрепераните си от напрежение ръце и оголил окървавените си зъби, гледаше ме отдолу нагоре и като не можеше да намери думи, все повтаряше:

— Ти си… Ти си… Ти си…