Натоварени със зло

А пък аз го гледах отгоре надолу и с отчаяние си мислех, че ето на, пак не мога да направя нищо, даже и сега, когато е нужно съвсем малко — само да смачкам тази отвратителна отровна гъба и сякаш всичко е в моите ръце, всичко зависи само от мене и никой няма да успее да ми попречи, никой няма да посмее да ми попречи, но въпреки това не мога. Слаб съм, потиснат съм, скован съм, сам съм си вързал и ръцете и краката с взаимоизключващи се принципи… „Смажи гадината…“ — „Не убивай…“, „Ако врагът не се предава…“ — „Човек за човека е брат…“, „Човекът по натура е добър“ — „Плевелите се изскубват от корен…“ И като си помисля само, колко месеци вече живея съвсем близо до източника на най-голямото могъщество, колко отдавна бих могъл да си устроя съдбата, и то не само своята и на своите близки, а и съдбините на света бих могъл да се опитам да устроя! И какво? Нищо…

Оня никаквец, свиня мръсна, гадна Сючка, намери най-сетне нужните думи и изсъска радостно:

— Знам си аз, че жена ти е мелез! А ти си еврейска подлога!

Хвърлих се надолу към него. Щях да го убия. Сигурно. Успях още да видя изпънатата му напред ръка, а после всичко се сля — лилавият блясък, трясъкът на изстрела и силният удар в главата.

Сега ми се струва, че тогава никак не се учудих. Изобщо не ми е минавало през ума, че такава въшка като Парасюхин може да бъде въоръжен. Но когато стреля, аз никак не се учудих.

Дойдох на себе си на работното си място. Отворената папка за писма. Комплект химикалки. Календар. Шестнадесети ноември. Дебел червен флумастер и тънък черен. Всичко беше готово за работа.

Клиентът обаче все още не беше готов за работа. Той се въртеше в креслото, подсмърчаше, шумно дишаше през зъби заради болката и често поднасяше към лицето си вече изцапана мокра кърпичка. На масата пред него не се забелязваха никакви тезиси — или не беше успял да ги извади още, или пък знаеше всичко наизуст.

Главата ми се пръскаше от болка, особено дясната страна, а когато я докоснах внимателно, разбрах, че цялата, заедно с шията, е омотана с дебел слой бинт.

Гръмна гласът на Демиурга:

— Между другото, откъде имате пистолет?

Клиентът издекламира с достойнство:

— Всяка истинска идея трябва да умее да се защити. Иначе не струва пукната пара.

След това шумно смръкна кървавите си сополи.

Телефонът над многострадалната ми глава изквака. Вдигнах слушалката.

— Приемете моите поздравления, Сергей Корнеевич — каза Демиургът. — Получихте контузия по време на службата си при мен. Трябва да знаете, че това ще бъде оценено по достойнство. Ще ви помоля обаче занапред да се справяте без да давате воля на ръцете си. Виждате, че аз успявам!

— Да — казах аз.

— А сега — каза Демиургът, — се разпоредете клиентът да започва. И по-кратко.

Аз поставих слушалката и се обърнах към клиента:

— Моля, започвайте. И се постарайте да бъдете по-кратки.

8. Разказват, че когато пред другаря Сталин показвали за пръв път току-що направения филм „Незабравимата 1919-та“, атмосферата в залата с всяка минута ставала все по-напрегната. На екрана другарят Сталин преминавал спокойно, без да бърза, от една историческа ситуация в друга и ощастливявал революцията със своите единствено правилни решения, а наоколо се суетял Владимир Илич и постоянно повтарял загрижено: „По този въпрос трябва да се посъветваме с другаря Сталин.“ Всичко вървяло както трябва, лицето на Вожда, седнал както обикновено малко по-назад заедно с угасената си лула, пораждало у присъстващите все по-тревожни предчувствия. Когато филмът свършил, другарят Сталин се надигнал тежко от мястото си и без да погледне никого, казал напористо: „Всичко това не беше така. Съвсем не беше така.“

9. Та такива ми ти работи значи: Това не беше така, съвсем не беше така.

10. Йоханаан Богослов се родил в една и съща година с…

Дневник

16 юли

Тази сутрин, като се връщах от столовата, някакъв младок, който тичаше по големия коридор, налетя отгоре ми. Изглеждаше като типичен храст — целият облечен в зелено и петнисто, бос и главата му пълна с репеи. Блъсна се в мене с такава сила, че репеите се разхвърчаха навсякъде, и взе да ме разпитва къде да намерел Г. А. Аз отначало не исках да го осведомявам по въпроса, защото знаех, че Г. А. сега си седи в кабинета и проверява нашите тест-програми, но храстът шумеше, вълнуваше се, махаше с клони и всеки миг беше готов да заплаче. Дясната му буза беше забележимо по-пълна и по-румена от лявата, затова ми стана жал и аз се съсредоточих върху него. В дълбокия кладенец на душата му кипеше само безпокойство, граничещо с отчаяние и затова го отведох при Г. А.

Вече бях забравил за това произшествие, когато Г. А. влезе неочаквано при мене и произнесе обичайната си фраза: „Придружете ме, Княже.“