Натоварени със зло

Ето че вече се чуха и пресипналите гъргорещи, скърцащи и кашлящи гласове на милите наши ревностни пазители на добрата старина, на гордите свидетели на отдавна отминали дни, които през последния половин век познават живота само от уводните статии на вестниците и от информационните емисии на телевизията, на гвардейците на перестройката, които сега би трябвало да друскат правнуците си и да пазят уюта на семейното огнище, ама не — къде ти! Те тръгнаха напред и развяха старите знамена, по които все още се четат полуизтрити лозунги: „На борба срещу тежкия рок! На борба с чуждопоклоничеството! Да изкореним шарените коси! Да изкореним синхролайтингите! Системките — в помийната яма! Да стъпчем контакторите!“

След тях се чу железният звън от гласовете на пазителите на абсолютния ред, на апологетите на стройните редици, които свято вярват, че за всички социални затруднения има само едно лекарство — строй се, марш, дай тон за песен! Който е извън строя, той е извън закона. А с тези, които са извън закона, трябва да се постъпва само по един начин — да бъдат окачвани по-нависоко и по-накъсо.

С всеки изминал час все по-силно шумят, дюдюкат и крещят скучаещите „юнаци“, викачите, които предвкусват бъдещия весел лов, усещат как наближава златното временце, когато ще могат да се разпуснат, безнаказано да си разпашат пояса, да си начешат юмруците и да му отпуснат края без страх от органите на реда.

Дори и само заради тази глутница не ще има прошка за онези, които сега с изхвръкнали от напрежение очи мятат гръм и мълнии в своите демагогски речи, вместо да млъкнат за малко и да се замислят.

„Не съм назовал имена, макар, че бих могъл да ги назова. Бях рязък и, може би, дори груб, но не се извинявам за това. Всичко казано тук е отправено към хора, голяма част от които са мои ученици и ученици на моите ученици. Всичко казано тук се отнася към тях в същата степен, в която го отнасям и към самият себе си. През последните дни ме измъчват срам и мъка, защото аз напълно поемам вината за това, което става и лично върху себе си — в онази степен, в която тя може да бъде поета от отделния човек. Аз моля само за едно: замълчете и се замислете. Защото настана времето, когато, за момента, не може да се направи нищо друго“.

Подборката завършва деканът на социологическия факултет. Статията му е посветена главно на тунеядството и в частност на Флората като социално явление в обществото от началото на втората НТР. Всичко е много разумно, академично и, според мен, безспорно. Той явно е предпочел, (не зная по какви съображения) да не влиза в спор с Г. А., но се чувства, че практически не е съгласен с него по всички точки. Както по съдържание, така и по форма.

Едно от неговите разсъждения, обаче, ми се струва достойно за внимание. След като говори в смисъл, че Флората би била невъзможна, ако бяхме се научили да предоставяме на всеки млад човек работа по негов вкус, той отбелязва: „Засега ние все още нямаме моралното право да осъждаме Флората. Работната ръка не достига, все още има много непривлекателен и непрестижен труд и ние упрекваме Флората, че не желае да се занимава с него, но вече е близо времето, когато НТР ще бъде завършена, (ориентировъчно — след 40–50 години) и непривлекателният и непрестижен труд изцяло ще бъде поет от кибернетиката. Какво ще отговорим тогава на Флората, когато тя каже: «Добре де, давайте вашата работа»? Трябва още от сега да сме наясно, че от днешна гледна точка това ще бъде много странно време — време, когато трудът веднъж завинаги ще престане да бъде обществена необходимост. Може би действително би трябвало да разглеждаме Флората като модел на общата социална ситуация в едно не чак толкова далечно бъдеще?“

Какво разбрах аз от всичко това?

Под публикацията няма бележка на редакцията. Следователно градският комитет все още не е взел решение по повод на предстоящата акция. Въобще, забелязва се, че позицията на градския комитет е по-скоро умиротворяваща, отколкото подбуждаща. Друг момент са подписите. Струва ми се важно, че за К.П. Плюхин всичко е написано подробно: той е ветеран, получава специална лична пенсия, има звание почетен наставник и заслужил работник на РСФСР. Също и за декана: професор, член-кореспондент, лауреат, депутат… А за Г. А. е отбелязано просто и без украшения: Г. А. Носов. Вярно, че това може да се разбира и в смисъл, че всеки в града знае кой е Г. А. Носов и той няма нужда от специално представяне. Но при известно желание може да се открие и някакъв предупредителен намек: днес ти все още си и заслужил учител, и лауреат, и депутат, и градски съветник, но утре може да станеш просто Г. А. Носов и точка. От цялата подборка Кирил направи извънредно оптимистични изводи: градският комитет няма да допусне нещата да стигнат до крайност — ще вдигнат малко шум, ще покрещят и ще се успокоят. Отбележете тона в статията на ветерана, също отсъствието в подборката на материал от преподобната красавица Беки, а също и това, че за арбитър е избран човек от високочелите — учен, а не практик, не администратор.