Не се връщай

— Имат клетвена декларация от самия господин Родригес, направена известно време след инцидента. В нея той ви посочва поименно като нападателя, от който е пострадал.

> 8

Съливан постави куфарчето си на тапицираната с винил седалка и вдигна капака. На масата се появи дебела папка.

— Приятно четене — хладно обяви тя.

Разбира се, четенето съвсем не беше приятно. Подробен и гнусен анализ на дълго и неприятно разследване на отдавнашно, но не по-малко гнусно престъпление. В основите му лежеше операция „Пустинен щит“ от края на 90-те, предшествала „Пустинна буря“. Първата война в Залива бе започнала, след като Садам Хюсеин бе окупирал съседната на Ирак независима държава Кувейт. В продължение на шест месеца половин милион мъже и жени от свободния свят се организираха и подготвяха да сритат задника на Садам. Акцията обаче бе продължила едва сто часа, а след нея същите половин милион мъже и жени се бяха прибрали у дома.

Проблемът беше военното оборудване. Армиите се нуждаеха от много неща, комплектовани в продължение на шест месеца. И още толкова, за да бъдат разкомплектовани. Разбира се, много по-голямо внимание бе обърнато на подготовката, отколкото на разкомплектоването, което се вършеше безсистемно. Бе настъпил хаос, предизвикан от хора от десетки националности. Казано накратко, много неща бяха изчезнали. Това беше смущаващо, но документацията трябваше да е изрядна. В крайна сметка част от военното оборудване бе отписана като унищожена, друга като повредена, а трета — като изгубена. Дебелите книги бяха затворени.

Но само докато някои от оръжията не започнаха да се появяват по улиците на американските градове.

— Спомнихте ли си вече? — попита Съливан.

— Да — кимна Ричър.

Спомняше си много добре. Това беше едно от престъпленията, с което частта му се бореше всекидневно. Военното оръжие не се появява на улицата случайно. То се краде и продава. От неизвестни хора, които попадат в няколко категории. Най-вече специалисти в логистичните компании, които всяка седмица транспортират десетки хиляди тонове най-различни стоки, описани в коносаментите и другите придружаващи документи толкова неясно, че за тях бе детска игра да скрият един-два тона на едно място, още толкова на друго. За печалба или просто ей така — за забавление. А понякога и сто тона. Задачата на 110-а част беше да разкрие кой, как, къде и кога го върши. Екипът все още беше новосформиран и трябваше тепърва да се утвърждава. Самият Ричър работеше стотици часове без почивка, а подчинените му — още повече.

— Но не си спомням човек на име Хуан Родригес — добави той.

— Погледнете в края на папката — посъветва го Съливан.

Ричър се подчини и не след дълго си спомни за Хуан Родригес, когото познаваше много добре.

Но не като Хуан Родригес.

Сто и десета част беше получила сериозен сигнал срещу някакъв гангстер от Южен Ел Ей с прякор Кучето, съкратено от Голямото куче — прозвище, дължащо се на внушителните му габарити и внушителния му статус в подземния свят. Агенцията за борба с наркотиците не се интересуваше от него, защото той стоеше встрани от непрестанните нарковойни. Но в сигнала се твърдеше, че благодарение на неутралитета си Кучето прави големи пачки от нелегална продажба на оръжие и на двете страни. Конкретен повод за сигнала беше информацията, че се готви да пусне на пазара единайсет сандъка армейски автоматични косачки, които, разбира се, не ставаха за поддържане на морави. Косачките бяха страховити леки картечници с огромен капацитет.

Ричър замина за Южен Ел Ей и започна да обикаля из прашните улици, задавайки правилните въпроси на правилните места. Не му беше трудно да влезе в ролята на военен, защото това си личеше отдалече. Офертите си правеше небрежно и някак незаинтересовано. Те съдържаха гранати, гранатомети, големи количества бронебойни патрони и пистолети „Берета“. Естествено, в началото хората се държаха предпазливо, но в крайна сметка безупречно изиграната роля започна да дава плодове. Два дни по-късно той се озова лице в лице с Кучето, който действително се оказа с внушителни размери, особено на ширина. Като нищо тежеше около сто и осемдесет кила.

Последният документ в папката беше клетвената декларация със заглавие _Писмени показания от Хуан Родригес, известен още като Голямото куче, или Кучето_. Ричър се споменаваше на всеки ред. Най-отдолу имаше дълъг списък с телесни повреди — спукан череп, мозъчно сътресение, строшени ребра, контузии. Подписът беше на самия Родригес, положен в присъствието на адвокат с кантора в Студио Сити, Лос Анджелис, на булевард „Вентура“, а след това и нотариално заверен.

— Спомнихте ли си го? — попита Съливан.

— Тази клетвена декларация е пълна с лъжи — каза Ричър. — Не съм го докосвал и с пръст.

— Наистина ли?

— Защо да го правя? Аз не се интересувах от _него_. Исках да стигна до доставчика му. Човека, от когото купуваше. Исках име.

— И не се интересувахте от косачките, които заплашваха да залеят улиците на Ел Ей?

— Това беше проблем на тамошната полиция, не мой.

— Получихте ли името?

— Да.

— Как?

— Попитах го и той ми отговори.