Не се връщай

Той затвори вратата под носа й и зашляпа обратно към леглото. Там свали панталона си и го огледа. Изглеждаше добре. Слагането му под дюшека беше стар трик, който заместваше гладенето. Влезе в банята и пусна душа, но си изми зъбите, преди да се подложи на слабата и хладна струя. Използва остатъците от сапунчето и шампоана. Избърса се с влажните кърпи, облече се и излезе на паркинга. Сутрешните процедури му отнеха точно единайсет минути. Човек на навика, както винаги.

Майор Съливан беше обърнала колата си. Оказа се форд, при това от същия модел, който го беше возил през Мисури преди доста дни. Отвори дясната врата и се настани на седалката. Изправила гръб, Съливан включи на скорост и се насочи към изхода на паркинга. Бавно и внимателно. Униформената пола покриваше коленете й. Носеше тъмен чорапогащник и черни обувки с връзки.

— Как ви е името? — попита Ричър.

— Предполагам, че знаете да четете — отвърна тя.

— Исках да кажа малкото ви име.

— Има ли значение? Ще ме наричате майор Съливан.

Изрече тези думи с равен глас — нито враждебен, нито приятелски. Още по-малко пък неочакван. Личните контакти не бяха на дневен ред. Военните юристи са съвестни и интелигентни професионалисти, но винаги на страната на армията.

Закусвалнята действително беше през две преки, но разстоянието между тях се оказа доста дълго. Наляво, после надясно, а след това направо към някакъв скромен и доста занемарен търговски център, разположен непосредствено до друго трилентово шосе. Дрогерия, ателие за фоторамки, оръжеен магазин и зъболекарски кабинет. Закусвалнята изглеждаше самотна в края на ивицата, може би защото имаше обособен парцел и собствен паркинг. Тухлена сграда в средиземноморски стил, която според Ричър се стопанисваше от грък. Менюто сигурно беше дълго. Това беше по-скоро ресторант, отколкото закусвалня. Закусвалните са хамбарести и враждебни, безпардонни и груби като бойни пушки.

Седнаха в едно от по-отдалечените сепарета. Сервитьорката им донесе кафе, без да й бъде поръчано, и Ричър кимна одобрително. Първите му впечатления бяха отлични. Менюто представляваше дебела книга с ламинирани страници, голяма почти колкото масата. Ричър спря да го чете още на втората страница, където видя палачинки с яйца.

— Препоръчвам ви извънсъдебно споразумение — рече Съливан. — Те ще поискат пет години, а ние ще предложим една, за да се съгласим на две. Можете да го изтърпите. Две години няма да ви убият.

— Коя е била Кандис Дейтън? — попита Ричър.

— Това не е мой случай. За него ще разговаряте с други хора.

— А кой по-точно е бил Хуан Родригес?

— Човекът, когото сте удряли по главата и който по-късно умира вследствие на травмите.

— Не си го спомням.

— Това не е най-добрият отговор при подобни дела. Звучи така, сякаш сте нанасяли побой на толкова много хора, че не ги различавате един от друг. Някой може би ще се изкуши да направи списък. Доста дълъг списък, ако съдя по това, което съм чувала. По онова време Сто и десета специална част е действала доста грубо.

— А каква е сега?

— Може би малко по-добра, но съвсем не блестяща.

— Това е вашето мнение, така ли?

— Казвам го от опит.

— В течение ли сте на ситуацията около Сюзан Търнър?

— Познавам адвоката й.

— И?

— Взела е подкуп.

— Това сигурно ли е?

— Електронните данни могат да потопят боен кораб. Онзи ден в десет сутринта си е открила банкова сметка на Кайманите. В единайсет в нея са постъпили сто хиляди долара, а в дванайсет е била арестувана. За мен това е напълно достатъчно. Хванали са я на местопрестъплението. Не знам защо се получава така със Сто и десета.

— По всичко личи, че не обичате някогашна ми месторабота. Това може би е проблем, защото имам право на пълна защита. Шестата поправка и всичко останало. Мислите ли, че сте подходящият човек за тази работа?

— Аз съм всичко, което ви предоставят. Трябва да свиквате.

— Най-малкото би трябвало да се запозная с обвиненията срещу мен, не мислите ли? В Шестата поправка би трябвало да има нещо по този въпрос.

— Преди шестнайсет години не сте си падали много по писмената работа, нали?

— Е, все пак правехме нещо.

— Знам — кимна Съливан. — Видях всичко, което е останало. Между другото, вие сте имали навик да си съставяте дневна програма. В една от тях пише, че отивате да разпитате господин Родригес. После се натъкнах на документ от спешното отделение на една болница, в който е отбелязано, че същият човек е бил приет на същата дата с многобройни наранявания, включително и по главата.

— И това е всичко, така ли? Къде е връзката? Може да е паднал по стълбите, след като съм си тръгнал. Може да е бил блъснат от камион.

— Лекарите от спешното са си помислили точно това първоначално.

— Измишльотини — поклати глава Ричър. — Това не е сериозно обвинение. Изобщо не си спомням за такъв случай.

— Но все пак си спомняте за някакви стълбища, по които може би е паднал господин Родригес, след като сте го разпитали.

— Спекулации — отвърна Ричър. — Хипотези. Допускания. Каквото беше и моето за камиона. Те нямат нищо конкретно срещу мен.