Не се връщай

Излизането от Обединената база се оказа съвсем малко по-бързо от влизането. На всеки от трите КПП-та проверяваха самоличността на Ричър и оглеждаха багажника на колата му, сякаш да се уверят за последен път, че той е онзи, за когото се представя, и че по време на визитата си не е откраднал нищо. После, след като и последната бариера се вдигна пред него, той тръгна по маршрута на местната автобусна линия. По едно време спря и отби на банкета. Наоколо имаше множество рампи към различните магистрали. Към I-395 на югозапад, към панорамния път „Джордж Уошингтън“ на северозапад, към I-66 — междущатската магистрала, водеща право на запад, към I-395 в обратната посока, на изток. Всичките пусти в този час на нощта, всичките предлагащи бързо придвижване. Връзките с огромната страна. I-95 следваше извивките на Източното крайбрежие, Западното се намираше на пет дни път с кола, а по средата се простираше огромна територия, пуста и самотна.

_И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото_.

_Ново уволнение — този път позорно_.

_Тя не желае да ви вижда_.

Ричър се върна на платното и подкара към мотела.

Двамата с тениските ги нямаше. Очевидно бяха успели да се вдигнат на крака и да се затътрят нанякъде. Ричър остави колата им на банкета, на двеста метра от мотела, с ключа на таблото. Или щяха да я откраднат някакви хлапаци, или онези двамата щяха да дойдат да си я приберат. На него му беше все едно.

Измина пеша разстоянието до потискащата си стая. Прогнозите му се оказаха точни. Душът течеше едва-едва, хавлиите бяха тънки, а сапунчето и миниатюрното шишенце шампоан — от най-евтините. Успя да се измие криво-ляво и си легна. Дюшекът беше като чувал, пълен с пластмасови топчета, но той заспа без проблеми, нагласяйки будилника в главата си за седем сутринта.

Ромео отново набра номера на Жулиета.

— Току-що направи опит за контакт с Търнър в базата Дайър. Неуспешен, разбира се.

— Нашите момчета очевидно са го изпуснали пред мотела — рече Жулиета.

— Това не е проблем, който трябва да ни тревожи.

— Дано.

— Лека нощ.

— И на теб.

*

Ричър не успя да спи до седем. Събуди се в шест от енергично почукване на вратата. Звучеше по-скоро нетърпеливо, отколкото заплашително. Като от човек, изгарящ от нетърпение да се залавя за работа въпреки ранното утро. Стана от леглото, измъкна панталона си изпод дюшека и го навлече. Въздухът в стаята беше леденостуден. От устата му излитаха облачета пара. Радиаторът на стената беше останал изключен през цялата нощ.

Зашляпа с боси крака по лепкавия мокет и отвори вратата. Ръката, облечена в ръкавица, бързо се отказа от намеренията си за още една серия почуквания. Ръката принадлежеше на тяло, облечено в парадната униформа на военните юристи. Адвокат.

От женски пол.

На табелката отдясно на сакото пишеше _Съливан_. Жената носеше униформата си като делови костюм. В другата й ръка се поклащаше куфарче. Не каза нищо. Не беше особено ниска, но очите й бяха на нивото на голите гърди на Ричър. Старият белег от куршум 38-и калибър явно я бе заинтригувал.

— Да? — присви очи Ричър.

Колата й беше паркирана на два метра зад нея. Тъмнозелен частен седан. Небето над тях беше все още тъмно.

— Майор Ричър?

Жената беше на трийсет и пет-шест и той предположи, че тя също е майор. Тъмна къса коса, спокойни очи, нито топли, нито студени.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Мисля, че аз трябва да ви задам този въпрос.

— Назначена сте за мой защитник?

— Вероятно за да изкупя греховете си.

— За обжалването на връщането ми в армията или за онази работа с Хуан Родригес, или с Кандис Дейтън?

— Забравете обжалването. След около месец ще получите пет минути пред състав на Апелативния съд, но няма да спечелите. Досега не се е случвало подобно нещо.

— Значи Родригес или Дейтън?

— Родригес — отвърна Съливан. — Трябва незабавно да го обсъдим.

Но не помръдна от мястото си. Погледна към колана му, над който личеше още един белег — голям и грозен, с форма на морска звезда и с груби шевове. Беше на четвърт век и върху него имаше още един, причинен от нож, не толкова стар, но не и скорошен.

— Знам, че не съм красива гледка — промърмори Ричър. — Но все пак влезте…

— Не, ще ви изчакам в колата — поклати глава тя. — Ще поговорим, докато закусваме.

— Къде?

— В една закусвалня през две преки от тук.

— Вие ли черпите?

— Не. Ще платя само за себе си.

— Само на две преки? — присви очи той. — Можеше да донесете поне кафе.

— Можех, но не донесох.

— Явно ще ми бъдете от голяма помощ — промърмори Ричър. — Дайте ми единайсет минути.

— Единайсет?

— Толкова ми трябват, за да се приготвя.

— Повечето хора биха казали десет.

— Което означава, че или са по-бързи от мен, или не са прецизни и закръглят.