Не се връщай

Нощта беше тиха и тъмна, както обикновено в предградията. Пътуването до Дайър продължи по-малко от десет минути, но проникването в Обединената база се оказа доста по-дълго. Сливането беше станало факт близо четири години след 11 септември, а спестените от него пари очевидно бяха отишли за укрепване на сигурността. Главният портал се намираше от южната страна на комплекса и изглеждаше доста внушително. Навсякъде имаше бетонни „драконови зъби“, които ограничаваха трафика в рамките на една тясна алея, оборудвана с цели три контролно-пропускателни пункта. Ричър беше с овехтелите си цивилни дрехи и нямаше военна карта. Всъщност нямаше никаква карта. Разполагаше единствено с протъркан американски паспорт с отдавна изтекла валидност. В замяна на това обаче използваше служебен автомобил, който правеше добро първоначално впечатление. Военните разполагаха с достатъчно компютри, за да проверят въпросния автомобил, а той самият вече се държеше като офицер на активна служба, появил се в базата посред нощ, очевидно по неотложна работа. Освен това армията разполагаше и със сержанти. Лийч беше задействала мрежата на услугите с помощта на няколко светкавични телефонни разговора. И накрая, Дайър имаше самостоятелен отдел за криминални разследвания, в който, за изненада на Ричър, все още работеха хора, познаващи други хора, които си спомняха името му. В резултат на това само четирийсет и пет минути след като се появи на първата бариера, той се изправи лице в лице с един капитан от Военната полиция, който го покани да влезе в приемната на ареста.

Капитанът беше сериозен, тъмнокож, на трийсетина години. Според пришитата на униформената му риза лента фамилията му беше Уайс. Изглеждаше свестен човек, а поведението му беше дружелюбно. По тази причина Ричър реши да бъде откровен с него.

— Тук съм по лични причини, капитане — рече той. — Нищо, което да има отношение към службата. В момента съм доста токсичен, затова пипайте крайно внимателно. Държа да не регистрирате посещението ми. Ако това е невъзможно, изобщо не разговаряйте с мен.

— В какъв смисъл „токсичен“? — попита Уайс.

— По всичко личи, че нещо, което съм извършил преди шестнайсет години, внезапно се е върнало да ме захапе за задника.

— Какво е това нещо?

— Не помня. Но нямам никакви съмнения, че скоро ще ми го припомнят.

— Компютърът казва, че току-що са ви възстановили на служба.

— Да.

— За пръв път чувам за такова нещо.

— Аз също.

— Не ми звучи добре. Сякаш някой много е искал да ви върне под юрисдикцията на армията.

— И аз така виждам нещата — кимна Ричър. — Сякаш внезапно ме екстрадираха от цивилния живот, за да ме изправят пред музиката. Но процедурата беше максимално опростена — не се предвиждаше дори прослушване.

— Сериозно ли е според вас?

— Да, поне за момента.

— Какво искате от мен?

— Търся майор Сюзан Търнър от Сто и десета част.

— Защо?

— Вече ви казах, по личен въпрос.

— Свързан с вашия проблем?

— Не. По никакъв начин.

— Но и вие сте служили в Сто и десета, нали?

— Преди много време, когато майор Търнър положително не е чувала за нея.

— Значи няма да променяте показания или да влияете на свидетел?

— Абсолютно не. Това е съвсем друга работа.

— Приятели ли сте?

— Надявах се да станем. А може би не, зависи от впечатленията ми, като се видим.

— Значи още не сте я виждали?

— Тя тук ли е?

— Да — кимна Уайс. — От вчера следобед е затворена в една килия.

— По какви обвинения?

— За вземане на подкуп.

— От кого?

— Не знам.

— За какво?

— И това не знам.

— Размер на подкупа?

— Аз съм само надзирател — поклати глава Уайс. — Знаете как е. Никой не ми дава подобна информация.

— Може ли да я видя?

— Часовете за свиждане отдавна приключиха.

— Колко арестанти имате тази вечер?

— Само тя.

— Значи не сте много зает. Освен това визитата ми е неофициална, нали? Никой няма да разбере.

Уайс отвори една зелена папка. Бележки, процедури, текущи заповеди. Част от тях печатни, други писани на ръка.

— По всичко личи, че ви очаква — промърмори той. — Подала е молба чрез адвоката си, в която ви споменава по име.

— Каква молба?

— Всъщност повече прилича на инструкция.

— Какво пише в нея?

— Че тя не желае да ви вижда.

Ричър не каза нищо.

Уайс погледна към зелената папка.

— Цитирам: „По изрична молба на обвиняемата майор Джак Ричър, бивш командир на Сто и десета специална част към Военната полиция, не бива да получава разрешение за свиждане“.

> 7