Не се връщай

Ричър се върна в щаба на 110-а пеша. Четирите пласта дрехи плюс подплатата чудо на якето свършиха работа. Тялото му си остана приятно затоплено. Порталът беше отворен. Дневният дежурен се беше прибрал в будката си. Колата на Морган отново беше на паркинга. Седанът без отличителни знаци, който беше зърнал предишната вечер с наперения полковник зад волана. Ричър отиде при колата и пипна предния капак. Беше топъл. Почти горещ. Морган току-що се беше върнал.

Което обясняваше и душевното състояние на Лийч. Седеше мълчалива и скована зад гишето на пропуска. В коридора зад нея стоеше дежурният офицер, блед и очевидно разстроен. Без да чака обяснения, Ричър се обърна и пое нагоре по старите каменни стъпала. Третият кабинет вляво. Почука и влезе. Морган седеше зад бюрото си. Бесен, с потрепващи стиснати устни.

— Хубаво е, че се появихте, господин полковник — подхвърли Ричър.

— Това, което току-що си направил, ще струва на Пентагона повече от трийсет милиона долара! — процеди Морган.

— Добре похарчени пари — кимна Ричър.

— Ще последва още един процес, с много по-тежки обвинения.

— Възможно е. Но не срещу мен, а срещу вас. Не знам къде сте служили преди, господин полковник, но нещата са сериозни. В тази част няма място за аматьори и никога не е имало. Отсъствате цели два часа, въпреки че са ви уведомили за изчезването на двама от хората ви. Не сте оставили координати, изключили сте мобилния си телефон. Това е недопустимо!

— Двамата служители са извън опасност. Мотаят се из района и правят някакви тривиални разследвания.

— Пропуснали са две контролни радиовръзки една след друга — поклати глава Ричър.

— Вероятно се скатават, като всички останали в тая проклета част.

— Скатават се в Афганистан? Може би обикалят местните барове и клубове? Или са отишли на плажа? Вземи се в ръце, идиот такъв! Мълчанието от Афганистан означава лоши новини и нищо друго!

— Така съм преценил.

— Аз пък си мисля, че си преценил със задника си!

— Не ми дръж такъв тон!

— Или какво?

Морган замълча.

— Отмени ли издирването? — попита Ричър.

Отново мълчание.

— Освен това не казваш, че търсим на погрешното място — добави Ричър. — Което означава, че съм бил прав. Тези момчета са се изгубили близо до границата, на територията на местни племена. Трябваше да издадеш заповедта още преди двайсет и четири часа, защото наистина са в опасност.

— Нямаш право да се месиш.

— Напротив, имам, след като отново съм назначен в тази част и съм запазил чина си. Следователно не се меся, а си върша работата. При това както трябва. Нужно е да обръщаш повече внимание на сигналите, полковник. Под твое ръководство се намират една дузина оперативни агенти, изпълняващи задачи в различни точки на света. Уязвими, изложени на всякакви опасности. Би трябвало да мислиш за тях и за нищо друго двайсет и четири часа в денонощието! Би трябвало да оставяш телефон и адрес при всяко напускане на щаба, би трябвало изобщо да не изключваш мобилния си телефон и да си готов да отговориш незабавно, каквото и да правиш.

— Свърши ли? — мрачно го изгледа Морган.

— Едва сега започвам.

— Ти даваш ли си сметка, че си мой подчинен?

— Животът е пълен с аномалии — каза Ричър.

— В такъв случай слушай добре. Промяна в заповедите. От този момент нататък нямаш право да напускаш квартирата си. Прибираш се в мотела и чакаш нови заповеди. Забранявам ти да напускаш стаята си по каквито и да било причини. Забранявам ти да влизаш в контакт с когото и да било от служителите в щаба.

Ричър не каза нищо.

— Свободен си, майоре — отсече Морган.

Дежурният офицер все още беше в коридора на долния етаж. Лийч не беше мръднала от мястото си на пропуска. Ричър се спусна по стълбите и сви рамене, гледайки към тях. Отчасти извинително, отчасти гневно, но най-вече за да изрази заключението си относно ситуацията: _все същите лайна_. Излезе от сградата и се спусна по стъпалата. Небето се беше прояснило. На места беше дори яркосиньо.

Той извървя разстоянието до шосето и спря на банкета. Мина един автобус, насочил се навън, а не навътре. Ричър пое покрай шосето, което се изкачваше по леко възвишение. От върха до мотела му оставаха сто метра.

Изведнъж се закова на място.

На паркинга се беше появила колата с хлътналите врати.

> 13

Позна я веднага въпреки разстоянието. Марка, модел, форма, цвят. Леки странични деформации — отляво. Беше единствената на паркинга, спряла точно пред неговата врата. В следващия миг от стаята му излязоха четирима мъже.

Двама от тях разпозна лесно, също като колата. Те бяха нападателите му. Беше сигурен сто процента. Другите двама бяха нови. Първият от тях не беше нищо особено. Висок, млад и тъп. От същата категория на двамата, които вече познаваше.

Но четвъртият беше различен.

Изглеждаше малко по-възрастен от останалите. И по-едър. Почти колкото Ричър. Висок около метър и деветдесет и над сто килограма. Но само мускули. Яки бедра, тесен ханш, огромен като камбана гръден кош. Имаше широки възлести рамене и леко разперени от трицепсите ръце — като световен шампион по лека атлетика, но два пъти по-едър.