Не се връщай

— Не ни трябва кола — отвърна Ричър. — Ще постъпим като Шраго — първо вземаме такси, а после продължаваме пеша.

— На Шраго не му се получи много добре.

— Ние не сме Шраго. А в момента те са беззащитни. Заместник началник-щабовете живеят в пашкул. Отдавна не са правили нищо за себе си.

— Мислиш да им отрежеш главите с нож за масло?

— Все още нямам такъв. Може би трябва да си поискам от румсървиса.

— Аз продължавам да бъда командващ офицер, нали?

— Какво си намислила?

— Искам чист арест. Искам ги в килиите на Дайър, където да дочакат военния съд. Искам всичко да е като по учебник, Ричър. Искам да бъда публично оневинена. Съдът трябва да чуе всяка дума, потвърждаваща моята невинност.

— Чистият арест изисква приемливи основания.

— Същото важи и за отрязването на главите им.

— Защо Монтеки е пуснал Задран да се прибере у дома в планините?

— Заради миналото му.

— Ще ми се да зная повече за него.

— Знаем това, което знаем.

Ричър кимна. Обикновен селянин, четирийсет и две годишен, най-малкият от петима братя, черната овца в семейството, напълно отритнат, провалил се във всичко, с което се е захващал.

— Май ножът за масло ще свърши по-добра работа — промърмори той.

После телефонът му иззвъня. Беше Едмъндс.

— Много си експедитивна — похвали я той.

— Прецених, че ако побързам, може би ще ми остане един час за сън — отвърна тя.

— Не разчитай на това. Какво намери?

— Къщата на гълъбите е частен клуб, отворил врати преди четири години. Списъкът на членовете е конфиденциален.

— Преди четири години?

— Приблизително.

— Преди четири години Морган е все още в Браг, където гради екипа на Шраго.

— Не можем да докажем връзката.

— Членове ли са Скъли и Монтеки?

— Не знаеш ли какво означава „конфиденциален“?

— Някакви слухове?

— Говори се, че в клуба членуват само мъже. Включително и политици, но това не е политически салон. Там се срещат военни, представители на медиите и бизнеса, но без да сключват някакви сделки. Хората просто се забавляват. Понякога остават цяла нощ.

— И какво правят?

— Никой не знае.

— Как можеш да станеш член?

— Аз не мога, защото съм жена.

— А аз?

— Предполагам, че някой трябва да те покани. Тоест трябва да познаваш някого, който познава някого, и прочие.

— И никой не знае какво правят там, така ли?

— Във Вашингтон има стотици частни клубове. Няма начин да бъдат контролирани.

— Благодаря, госпожо адвокат — рече Ричър. — За всичко. Свърши много добра работа.

— Това ми звучи като сбогуване.

— Може би да, може би не.

Географската ширина и сезонът подсказваха, че разполагат с около час и половина до изгрев слънце. Затова взеха каквото им трябваше и слязоха долу, където мъж с униформена шапка им повика такси. Колата пое на север по Шестнайсета улица в посока Скот Съркъл. После мина през Дюпон Съркъл, пресече парка по Пи Стрийт и продължи по нея през Джорджтаун. Слязоха чак на пресечката с Уисконсин Авеню, изчакаха таксито да си тръгне и поеха пеша в посоката, от която бяха дошли. Подминаха две преки, завиха наляво и се насочиха към целта, намираща се още две преки на север и вдясно. Кварталът наоколо изглеждаше като възможно най-скъпия квартал, откакто бяха измислени парите. Вляво се виждаше огромно и отлично поддържано имение. Отдясно имаше дълга редица градски къщи, блестящи в мрака. Всичките до една луксозни и лустросани, масивни и огромни, горди от мястото си в редицата.

Това се отнасяше и за тази, която търсеха.

— Бива си я — поклати глава Търнър.

Беше висока и красива постройка, абсолютно симетрична, сдържана и дискретна, без излишна показност, но въпреки това луксозна. Бронзовият плакет на вратата беше малък. В някои стаи светеше. Старинните дебели стъкла на повечето прозорци пречупваха светлината по един невероятен начин, доближавайки я до мекото излъчване на свещите. Входната врата очевидно се пребоядисваше във всяка година на избори, вероятно още от времето, когато Джеймс Мадисън е бил президент. Беше тежка и солидна врата, идеално напасната към рамката. От онези, които могат да се отварят само доброволно.

Други места за проникване просто нямаше.

Но те не бяха очаквали чудеса. Намерението им беше да чакат и да наблюдават. Растителността в двора ги улесняваше донякъде. Оградата от ковано желязо стъпваше на нисък каменен зид, на който можеше да седне само много дребен човек. Такъв като Търнър. А Ричър отдавна беше свикнал с неудобствата. Над главите им имаше плетеница от голи клони. Липсата на листа означаваше и липса на адекватно прикритие. Но все пак можеха да разчитат на частичен камуфлаж. Клоните бяха достатъчно дебели и гъсто преплетени, за да засенчат уличното осветление. Те наподобяваха десена на пижамите, които минаваха за нови униформи.

Въоръжиха се с търпение и зачакаха.

— Дори не знаем как изглеждат — каза Търнър. — Спокойно могат да излязат и да си тръгнат, без да ги разпознаем.