Не се връщай

— Мак — отвърна Търнър.

— Точно така — кимна Ричър. — И са поверили роля на Задран. Той е техният търговец, тъй като има връзки където трябва. А какво е писал Томас де Куинси?

— Стихове?

— Най-известната му творба е автобиографична книга, наречена „Изповеди на един английски пушач на опиум“. Това е правил в Къщата на гълъбите цели единайсет години. Освобождавал се е от всекидневното напрежение, пушейки опиум. После седнал и написал тези мемоари.

— Иска ми се да можех да разгледам тази къща — каза Търнър.

Ричър беше влизал в Къщата на гълъбите в Англия. Беше си платил входната такса, а след това беше навел глава, за да мине под ниската рамка на вратата. Не бяха необходими никакви други усилия. Но влизането в новата Къща на гълъбите щеше да е много по-трудно. Проникването в такива сгради не беше проста работа — момчетата от Делта Форс и „тюлените“ тренираха за това през цялата си кариера.

— Виждаш ли камери? — попита Ричър.

— Не, но със сигурност има — отвърна Търнър.

— А звънец?

— Няма звънец. Само чукало. За по-голяма автентичност. Вероятно има такива изисквания за старинните сгради в района.

— В такъв случай камерите са задължителни. Едва ли отварят на всяко почукване, без да проверят кой е.

— Което предполага помещение с монитори и някаква система за дистанционно отваряне. За това е достатъчен един човек. А дали има охрана?

— Със сигурност има обслужващ персонал. Дискретни младежи в тъмни костюми. Нещо като стюарди, които съвместяват и функциите на охрана. Предполагам, че камерите са малки — вероятно с фиброоптични обективи, вградени в стените. Десетки на брой. Това ми подсказва логиката. Някой все пак трябва да държи под око онова, което се случва в тази къща.

— Трябва да видим човек, който влиза, за да разберем как действа системата.

Това обаче не се случи. Никой не влизаше. Но и никой не излизаше. Къщата беше тиха и спокойна. И някак самодоволна. Светеха едни и същи лампи, въпреки че покривът вече се очертаваше в светлината на настъпващото утро.

— Ние не ги познаваме — промърмори Търнър.

— Но те имат снимките ни — каза Ричър.

— Дали са ги показали на охраната си?

— Не се и съмнявам, защото говорим за човек, който ръководи разузнаването на цялата американска армия.

— Това означава, че вратата ще си остане заключена — отвърна Търнър. — Само толкова. Няма да ни струва нищо да опитаме.

— Дали това ще ги постави нащрек? Или вече са нащрек?

— Отдавна са нащрек. И сега се взират в нищото.

— Може би не допускат жени.

— В такъв случай би трябвало да изпратят някой, който да ни го обясни. Ако не са ни разпознали, можем да бъдем всякакви. Общински служители например. Ще им се наложи да разговарят с нас.

— Добре — отстъпи Ричър. — Единият от вариантите е да почукаме на вратата. На кое място в списъка е той?

— Някъде по средата.

Пет минути по-късно Ричър попита:

— След какво?

— Според мен трябва да извикаме Агенцията за борба с наркотиците. Или Еспин от Седемдесет и пета част. Или градската полиция. А може би всички накуп, плюс ФБР, което трябва да се заеме с финансовата страна на нещата.

— Ти си командирът.

— Искам официален арест.

— Аз също.

— Наистина ли?

— Защото ти го искаш.

— Това ли е единствената причина?

— Винаги съм предпочитал законния арест, когато е възможен. Не съм варварин.

— И без това не можем да останем повече тук. Вече се съмва.

И наистина беше така. Слънцето вече надничаше иззад далечния хоризонт, а полегатите му лъчи хвърляха абсурдно издължени сенки върху къщата. Небето придобиваше обичайния си син цвят. Денят обещаваше да е хубав.

— Хващай телефона — рече Ричър.

— На кого да позвъня най-напред?

— На Лийч. Ще бъде добре, ако именно тя осъществява координацията. Иначе ще се получи като при кийстоунските полицаи, ония смешници от немите филми.

Търнър извади от джобовете си два телефона — нейния и на Шраго. Провери дали е избрала правилния, включи го и се обърна с гръб към улицата, готова да набере номера. Слънцето я огряваше със златистите си лъчи.

После зажужа телефонът на Шраго, кацнал върху каменната основа на оградата. Шантавата птича песен беше изключена, но не и вибрацията. Получи се истинско шоу, защото апаратчето започна да подскача по камъка със сърдито жужене, сякаш си избираше посока. Върху светналия дисплей отново се изписаха думите входящо повикване и дом.

Жуженето се повтори осем пъти, после прекъсна.

— Съмна се — промърмори Търнър. — Явно това е крайният срок. Определен предварително от някого или по тяхно хрумване. Трябва да са здравата разтревожени. Мисля, че след този опит ще се откажат да го търсят.

Останаха да наблюдават къщата още една минута. В момента, в който понечиха да й обърнат гръб, единият от горните прозорци се освети от жълтеникав проблясък, като от старомоден фотоапарат. После прозвучаха два приглушени изстрела. Почти едновременно, така че едва ли бяха произведени от едно и също оръжие — по-вероятно двама стари мъже бяха дръпнали спусъците, след като бяха преброили до три.

69