Небесни материи

Минахме през спуснатите завеси, свели глави като скърбящи на погребение. Но Езон не беше мъртъв. Лежеше здраво привързан върху мраморната маса, точно както предишния път, когато го бяхме видели. Единствените последствия от доскорошните премеждия бяха синините от местата, където ремъците се бяха впивали в плътта му, но спартанската му душа все още обитаваше неговата смъртна обвивка. Пресегнах се и го улових за ръката — нямаше реакция, той все още беше в дълбока кома, в пълно неведение за съдбата на своя кораб. Обърнах се да кажа нещо на Жълт заек и в този миг зърнах късче черна тога да се подава изпод купчината в ъгъла. Изтичах там, вдигнах тежкия дъбов шкаф и отдолу се показа тялото на Еврип. Изглежда беше загинал, когато шкафът се бе прекатурил върху него.

Коленичих и започнах да се моля. Умът ми бе изпълнен със спомени от времето, когато за първи път се срещнах с него. Позволете ми да отдам нужната почит на Еврип от рода на Клавдиите, прочут римски лекар, който защити честта на града си с вярна служба при баща ми и сетне при мен и който никога не изоставяше другарите си.

Жълт заек ме побутна лекичко по рамото.

— Командире, сега какво ще правим? — попита тя.

— Първо, да огледаме пораженията — рекох, приел внимателния й намек, че трябва да действаме. — И да съберем оцелелите.

— Освен това ни трябва храна и вода.

— Точно така. Ще претърсим складовете. После ще видим какво е положението в лабораториите.

Спуснахме се през тунела към онази половина от складовата пещера, която беше останала от нашата страна. Аленото сияние на бога на войната озаряваше зейналата предна част на пещерата, покрита с трупове на роби и разхвърляни сандъци.

Немалка част от сандъците в кърмовата част все още бяха здраво закрепени. Вероятно те съдържаха достатъчно изсушено месо и зеленчуци, за да оцелеем поне още известно време. Но един поглед към дъното на изсъхналия резервоар ми подсказа, че водата ще бъде най-голямата ни нужда.

Откъм близката пещера долетя стенание.

— Това не беше ли вик? — попитах.

Жълт заек също наостри слух.

— Насам — рече тя.

Тръгнахме в посоката, от която дойде викът, и до стената, зад няколко сандъка, открихме Кловикс, който ридаеше на собствения си език. В краката му лежеше трупът на млада данайска робиня. Един от ремъците се беше впил в шията й и я бе задушил по време на налудничавия ни полет.

— Кловикс! — извиках аз, но той не ме чу. Лустрото на цивилизацията, култивирано в него по време на дългата му служба в Симахията, бе изчезнало в миг и той не спираше да реди имената на всички свои роби и да насърчава техните духове да открият началника на охраната и да отмъстят за смъртта си. Гневът на Кловикс ми отвори очите. Той, когото винаги бях смятал за покварен и безразличен, за роб със сърце, лишено от добродетели, беше гледал на себе си като на командир на нашите роби и сега се смяташе отговорен за тяхната смърт. Гневът му стана мой гняв, справедливото възмущение на предадения водач.

Осъзнал всичко това, което ни свързваше, аз най-сетне намерих подходящите думи, за да го изтръгна от прегръдките на Мания:

— Кловикс, Анаксамандър е мъртъв! — произнесох, макар да не бях виждал трупа му.

Чул тези думи, той ме погледна и сините му очи се наляха с кръв.

— Къде е трупът му? Искам да видя как враните кълват очите му. Искам да пия медовина от черепа му.

— Навярно е паднал от кораба.

— Ще тръгна след него и ще го открия дори в страната на мъртвите. Ще преследвам духа му, ще…

Той отново избухна в плач, вероятно под влияние на разредения въздух, та се наложи да почакаме, докато се успокои. Най-сетне престана да хленчи и ме погледна, този път с признание в зачервените си очи.

— Командире? Ти си жив?

— Да, Кловикс.

— Командире… — той ме улови за края на тогата, сякаш за да се увери, че не съм призрак. — Моите хора загинаха.

— Както и моите, Кловикс — рекох и му помогнах да се изправи. — Но ние сме живи.

— Всички ли измряха?

— Не всички. Рамоночон е в болницата. И Езон също.

— Значи двамата с командир Езон оцеляхте — повтори той бавно и с видимо облекчение. Учудих се, че един роб, който никога не беше проявявал привързаност към нас, се радва за оцеляването ни. Но после Атина ме докосна и аз разбрах. Кловикс винаги се беше уповавал на нас, бил е покварен само защото е смятал, че така му е по-удобно. Не биваше да му позволявам да се връща към предишното състояние на духа.

— Кловикс — рекох. — Нуждаем се от теб и познанията ти за кораба, ако искаме всички да се спасим.

Той ме погледна втрещено. В първия миг изглежда не разбра за какво говоря, сетне сферите проясниха ума му. Видях в очите му отново да се заражда познатият жив блясък, знак, че съзнанието му се изпълва с целенасоченост.

— Какво искате от мен, командире? — попита той, но не като най-корумпирания роб в Делоската симахия, а с глас на войник, жадуващ да изпълни дълга си.

— Да се погрижиш за Рамоночон и да намериш вода.

— Вода?

— Резервоарът пострада при катастрофата. В болницата намерихме само една амфора с прясна вода, а ни трябва много повече.