Немски сказания (Том втори)

Живял някакъв обикновен войник, който служел при ландграф Мориц, ходел добре облечен и винаги имал пари в кесията си; при това заплатата му не била чак такава, че да поддържа така добре и себе си, пък и жената и децата си. Другите войници не знаели откъде е толкова заможен и съобщили на ландграфа. Ландграфът рекъл: „Ще науча.“ И като се смрачило, надянал стара ленена риза, преметнал през рамо груба торба и престорен на стар просяк, отишъл при войника. Войникът го попитал какво иска. Би ли го приютил за през нощта? Да, отговорил войникът, стига да е чист и да няма паразити; сетне му дал да яде и да пие и когато онзи се заситил, се обърнал към него: „Ако можеш да си държиш езика зад зъбите, ела с мен тази нощ и ще ти дам нещо, та додето си жив, да няма нужда да просиш.“ Ландграфът отвърнал: „Да, умея да си мълча и няма да издам нищо.“ След което тръгнали да си лягат; ала войникът му дал нова риза, която трябвало да облече, а собствената си да съблече, за да не попадне в леглото никакъв паразит. Та те легнали, а в полунощ войникът събудил бедняка и му рекъл: „Стани, облечи се и ме последвай.“ Ландграфът направил така и двамата поели заедно из Касел. Войникът имал корен от градинска млечка, като го поднасял към катинарите на търговските лавки, те внезапно се отваряли.45 Двамата влизали вътре; но войникът вземал само от излишъка, отмерен на лакът или с някаква друга мярка, а на капитала не посягал. Част от взетото пускал и в торбата на просяка. Докато бродели из Касел, просякът рекъл: „Да можехме да се промъкнем и в съкровищницата на ландграфа!“ Войникът отговорил: „И нея ще ти покажа; там има малко повече, отколкото при търговците.“ Те се отправили към двореца, войникът поднесъл корена на градинската млечка към множеството железни врати и те се отворили; двамата минали през тях и стигнали в съкровищницата, където били струпани купища злато. Тогава ландграфът си дал вид, че посяга и иска да грабне цяла шепа от златото; ала като видял това, войникът му зашлевил три яки плесници и казал: „От скъпия ми княз не бива да вземаш нищо, ами трябва да му останем верни!“ „Не се сърди, откликнал просякът, още нищо не съм взел.“ След което се върнали заедно у дома и спали, докато настъпил денят; тогава войникът поднесъл на бедняка ядене и пиене, както и още малко пари и му рекъл: „Когато се свършат и имаш нужда от още, идвай спокойно при мен; няма защо вече да просиш.“

Ландграфът поел към двореца си, смъкнал ленената риза и надянал княжеските си одежди. След това призовал капитана на стражата и му наредил да постави на стража пред вратата му този и този войник; и назовал името на оногова, с когото скитал през нощта. Ах, помислил си войникът, какво означава това, та ти никога не си стоял на стража; щом обаче така е заповядал твоят милостив княз, трябва да е за добро. Когато застанал на стража, ландграфът накарал да го въведат и го попитал как така носи такива красиви дрехи и откъде има парите. „С жена ми сме ги спечелили с труд“, отговорил войникът и не пожелал да признае нищо повече. „Така не става, казал ландграфът, тук трябва да има нещо друго.“ Ала войникът не признавал нищо. Накрая ландграфът рекъл: „Смятам, че ако отидеш в съкровищницата ми и аз съм там, ще ми зашлевиш плесница.“ Като чул това, от ужас войникът рухнал на земята. Ала ландграфът накарал прислужниците си да го изправят и когато войникът се свестил и замолил да бъде наказан милостиво, ландграфът казал: „Понеже не докосна нищо, когато ти беше на разположение, прощавам ти всичко; и тъй като виждам, че си ми верен, ще се погрижа за теб“, и му дал добра служба, която той можел да изпълнява.

572. Бог благославя хляба и солта

Сред нас, немците, е общоразпространен обичаят след гощавката домакинът да каже: „Не беше кой знае какво, задоволете се с него.“ Та веднъж някакъв княз бил на лов, преследвал дивеча и се откъснал от слугите си, така че цял ден и цяла нощ се скитал из гората. Най-сетне се добрал до въглищарска колиба, а собственикът й стоял на вратата. Тогава прегладнелият княз казал: „Благословен да си, човече! Какво имаш за хапване?“ Въглищарят отвърнал: „Слава Богу, достатъчно“. „Е, дай ми каквото имаш“, помолил се князът. Тогава въглищарят отишъл и донесъл в едната си ръка комат хляб, а в другата чинийка със сол; князът ги грабнал и започнал да яде, понеже бил гладен. Искал да се отблагодари, ала нямал пари в себе си; затова свалил едната си сребърна шпора и я дал на въглищаря; след което го помолил да го изведе на правия път, което и станало.