Немски сказания (Том втори)

Благородният мьорингенец отпътувал надалеч и годините се затъркаляли една след друга. Когато изминала и седмата, той лежал в една градина и спял. Сънувал ангел, който го викал и му говорил: „Събуди се, мьорингенецо, време е! Ако днес не се върнеш в страната си, младежът от Нойфен ще вземе жена ти.“ От болка мьорингенецът заскубал посивялата си брада и жалостиво изплакал мъката си на Бога и на свети Тома; в тежкото си униние заспал отново. А като се събудил и отворил очите си, не знаел къде се намира; понеже видял, че е в Швабия, край собствената си воденица, поблагодарил Богу, ала със скръбно сърце, и се отправил към воденицата. „Мелничарю, продумал, какво ново има в замъка? Аз съм беден поклонник.“ „Много нови неща има, отвърнал мелничарят, господарят на Нойфен ще се жени днес за господарката на Мьоринген; за съжаление добрият ни господар изглежда е мъртъв.“ Тогава благородният мьорингенец забързал към собствената си крепостна порта и затропал силно по нея. Пазачът излязъл. „Върви и кажи на господарката си, че тук е дошъл окаян поклонник; от дългия път съм така уморен, че я моля за милостиня, в името Божие и на свети Тома, както и за душата на благородния мьорингенец.“ Като чула това, жената наредила бързо да му отворят и да дават храна на поклонника в продължение на цяла година. Благородният мьорингенец влязъл в собствения си замък и му било толкова мъчно и тежко, задето никой не го посрещнал; той седнал на пейката и когато настъпил късният вечерен час, когато невестата трябвало да се отправи към леглото, един слуга заговорил и рекъл: „Моят господар, владетелят на Мьоринген, имаше обичая да не пуска поклонник да си легне, преди да е изпял някаква песен.“ Младият господар на Нойфен, женихът, дочул това и извикал: „Гостенино, изпей ни една песничка, щедро ще ти се отплатя.“ Тогава благородният мьорингенец подхванал песен, която започвала така: „Канех се да премълча, ала съм принуден да пея“, и т.н., и продължил, че младият мъж трябва да отмъсти за него и да накара да нашибат старата невеста; че някога е бил господар, а сега е слуга, и че на сватбата му подали само една изхабена чаша. Когато благородната дама чула песента, ясните й очи се замъглили, тя подала златен потир на поклонника, а в него наляла искрящо вино. А мьорингенецът свалил от ръката си пурпурната златна халка, която носел от сватбения ден с милата си жена, пуснал я в потира и помолил виночерпеца да го подаде на благородната дама. Виночерпецът й го поднесъл с думите: „Поклонникът Ви го праща, не отказвайте, благородна госпожо.“ Като отпила и съзряла халката, тя извикала: „Господарят ми е тук, благородният владетел на Мьоринген“, надигнала се и паднала в нозете му. „Добре дошъл, скъпи мой господарю, и не тъгувайте! Честта ми е непокътната, а ако бях я загубила, можехте да заповядате да ме зазидат жива.“ Господарят на Нойфен се уплашил и паднал на колене: „Любезни господарю, аз наруших верността и клетвата си, отсечете главата ми!“ „Няма да го направя, владетелю на Нойфен, ами ще Ви утеша, като Ви дам дъщеря си за жена; вземете я и ми оставете старата ми невеста.“ Господарят на Нойфен се зарадвал и взел дъщерята. Майката и дъщерята били нежни жени, а двамата господари били благородници по рождение.

530. Граф Хуберт от Калв

В стари времена в Калв живеел някакъв граф, който тънел в разкош и богатство, додето най-сетне не го замъчила съвестта и той рекъл на жена си: „Ако не искам напълно да пропадна, редно е да науча какво означава да си беден.“ След което се сбогувал с нея, надянал одеждите на беден поклонник и се отправил към една област в Швейцария. В едно село, наречено Дайзлинген, станал кравар и прилежно пасял повереното му стадо по близкото възвишение. При все че под грижите му добитъкът наддавал и се угоявал, на селяните не се нравело, дето той го държал все на същото възвишение, и го уволнили от службата му. Тогава той се върнал в Калв и седнал да проси милостиня пред портите на съпругата си, която тъкмо празнувала сватбата си с някакъв друг мъж. Когато му изнесли комат хляб, той отказал да го вземе, освен ако графинята не му даде и чаша вино в добавка. Донесли му чашата, той отпил, пуснал в нея златната си венчална халка и тихомълком се върнал в предишното село. Местните хора му се зарадвали, понеже междувременно били принудени да поверят добитъка на един лош пастир, и поставили графа отново на предишното му място. Така той се грижил за стадото до края на живота си; когато почувствал, че този край наближава, открил на другите кой е и откъде е; и им заръчал да извозят трупа му с талига, а там, където воловете спрат, да го погребат и да построят параклис. Волята му била изпълнена дословно и над гроба му било издигнато светилище, наречено на името му Хуберт или Оберт в Свети Хупрехт. Мнозина отивали на поклонение там и заръчвали меса за него; всеки преминаващ оттам гражданин на Калв има правото да потропа на портата на параклиса.

531. Удалрих, Вендилгарт и нероденият Буркард