Неприятна изненада

Но Макфарланд вдигна ръка само за да разтрие челюстта си. Тихо изръмжа: «По дяволите!», после разтърси главата си, за да я проясни.

— Не трябваше да го правиш, Уейд.

— Помислих, че трябваше.

Макфарланд сви рамене и се надигна на коляно.

— Добре, получи си командването — каза той. — Но все още мисля, че правиш голяма грешка.

— Ще те повикам следващия път, когато има нещо за обсъждане — озъби му се Уейд.

Дорфи понечи да му помогне да се изправи, но едрият мъж отклони ръката му.

Уейд хвърли поглед към Джуна. Тя беше по-бледа от обикновено, а очите й — по-блестящи. Стоеше пред прохода към отворения люк, сякаш за да брани пътя натам.

— Ще взема душ и ще си легна — заяви Макфарланд.

— Добре.

Джуна пристъпи напред, след като двамата мъже напуснаха помещението. Хвана ръката на Уейд.

— Той излъга — повтори тя меко. — Разбираш ли? Можеше да ни унищожи и да си вземе машината, но не искаше да го направи.

— Нищо не разбирам — каза Уейд.

— Ами сякаш го е страх от онова нещо.

— Берсеркерите не познават страха.

— Добре. Послужих си с антропоморфно понятие. Изглежда, той има някакво ограничение по отношение на машината. Мисля, че ни е попаднало нещо твърде специално, нещо, което създава необикновен проблем на берсеркера.

— Какво би могло да бъде?

— Не знам. Но може да има начин да се открие, ако само ми дадеш достатъчно време. Гледай да шикалкавиш колкото може по-дълго.

Той бавно кимна и седна. Сърцето му биеше до пръсване.

— Ти каза, че почти половината му памет е изгърмяла.

— Само предполагам, но не съм сигурна. И ще опитам да я възстановя от онова, което е останало.

— Как?

Тя отиде при компютъра.

— Ще се опитам да програмирам нещото за ултрабърз анализ на Винер с това, което е останало в него. Анализът е мощен нелинеен метод за отстраняване на много високите шумови равнища, с които си имаме работа. Но ще трябва да извърша астрономически брой операции за система като тази. Ще трябва да включим и останалите, може би даже да извадим нещо и от товара. Нямам представа колко време ще отнеме това и дори дали ще стане. — Тя започна да се задъхва. — Но може ида успеем да реконструираме липсващата част и да я възстановим. Затова ми трябва цялото време, което можеш да ми осигуриш — завърши тя.

— Ще опитам. Залавяй се. И…

— Знам. — Тя се закашля. — Благодаря.

— Ще ти донеса нещо за ядене, докато работиш.

— В каютата ми — каза тя, — в горното чекмедже на нощното шкафче има три малки флакончета с хапчета. По-добре ми донеси тях и чаша вода вместо храна.

— Добре.

Той тръгна. По пътя спря в своята каюта, за да вземе оръжието, което държеше в гардероба си — единственото оръжие на кораба. Претърси чекмеджетата няколко пъти, но не можа да го намери. Тихо изруга и тръгна към каютата на Джуна за лекарствата.

Берсеркерът поддържаше дистанцията и размишляваше, докато чакаше. Бе излъчил малко информация, за да обясни предлаганата сделка. При това нямаше нищо лошо да напомни на капитан Келман за сериозността на положението му. Дори би могъл да ускори вземането на решение. Хидравликата забръмча съответно, гнездата на повърхността се отвориха и от тях се подадоха дулата на допълнителни оръдия. Запалителните устройства бяха преместени натам и насочени към малкия кораб. Повечето от тях бяха прекалено тежки, за да унищожат кораба, без да засегнат придружаващата го машина. Но и самата им демонстрация би могла да подейства достатъчно деморализиращо.

Уейд наблюдаваше Джуна, докато тя работеше. Макар че люкът можеше да бъде охраняван, на кораба имаше още няколко места, откъдето би могъл да се отвори дистанционно. Затова той бе затъкнал един лост под колана си и не сваляше очи от капака. Това беше максималното, което можеше да направи преди принудителния сблъсък, който би могъл да дойде откъдето и да е.

Периодично въртеше копчето на гласовия модулатор и слушаше несвързания говор понякога на солариански, понякога на странен чужд език, който все пак му звучеше някак познато. Замисли се над това. Нещо се опитваше да изплува. Тя беше права за това, но…

Звънна интеркомът. Дорфи.

— Часът ни изтече. Той пак иска да говори с теб — каза той. — Уейд, насочва към нас още оръдия.

— Прехвърли ми го — отзова се Уейд. Помълча малко, после добави: — Ало?

— Капитан Келман, часът изтече — прозвуча вече познатият глас. — Кажете решението си.

— Още не сме го взели — отговори той. — На различно мнение сме по въпроса. Трябва ни още време, за да го обсъдим.

— Колко още?

— Не знам. Поне няколко часа.

— Много добре. През следващите три часа ще се свързвам с вас на всеки час. Ако за това време не стигнете до решение, ще трябва да преразгледам предложението си да ви категоризирам като полезен живот.

— Ще бързаме — каза Уейд.

— Ще ви се обадя след час.

— Уейд — обади се Дорфи след края на предаването, — всички тези нови оръдия са насочени право към нас. Мисля, че се готви да ни превърне в прах, ако не му дадем каквото иска.

— Не съм съгласен — възрази Уейд. — Но така или иначе сега имаме малко време.

— За какво? Няколко часа нищо няма да променят.

— Скоро ще разбереш — каза Уейд. — Как е Макфарланд?

— Добре е.

— Хубаво.