Нещо лично

Раната изобщо не беше прясна. Буквално я помирисвах, въпреки че беше на хартия. Виждал съм много такива рани. Тази беше някъде между дванайсет- и двайсетдневна. И не беше зараснала. Дори не беше започнала да зараства. Изглежда, бе инфектирана още в началото и бе довела до всеобщо възпаление. Човекът вероятно се беше борил, доколкото са му стигнали силите. С конвулсии, изпотяване, треска и загуба на тегло. Постепенно се беше превръщал в кожа и кости — бледа кожа и изхвръкнали кости, — за да стигне накрая до тази снимка, направена от някакъв отегчен държавен служител. Почивай в мир, където и да се намираш. Беше невъзможно да си представя как е изглеждал този мъж три седмици по-рано. Освен че е бил от бялата раса и с нормално оформен череп.

— Е, и? — подхвърлих аз.

— Това е един от снайперистите в оставка, които държим под око — обясни Бенет.

— И?

— Наели са го за изпълнение на задача чак във Венецуела. Но нещата се объркали. Знаеш как е — всеки предава всекиго. Нашето момче влиза в престрелка с полицията и успява да се измъкне, но е ранен в главата. Не може да се погрижи за раната, защото бяга. Намира убежище в някакъв кокошарник и прави опит да оцелее. Храни се със сурови яйца, пие вода само нощем от някакъв маркуч. Но инфекцията става все по-сериозна. Някаква жена го открива в делириум, качва го в пикапа си и го кара в болницата. Но на този етап кръвта му вече наподобява токсични отпадъци. На следващия ден умира. Няма документи, името му е неизвестно. Местните решават, че прилича на чужденец, и пускат отпечатъците му в системата на Интерпол.

— И?

— Този човек е Уилям Карсън.

49

— Кот е единственият, който е в неизвестност до този момент — добави Бенет. — Възможностите са две и те очевидно изпадат в паника. Защото трябва да избират. Или ти бъркаш и двата изстрела могат да бъдат произведени от един човек, или те бъркат и ще се окаже, че на света има повече гениални снайперисти, отколкото познават.

— Накъде клонят? — попитах.

— Сигурен съм, че много им се иска да хвърлят вината върху теб, но едновременно с това съзнават, че трябва да мислят рационално. Истината е, че не знаят какво да правят.

— Включително и онази психологическа подкомисия?

— Да.

— Първата опция — отсякох без колебание аз. — Кот действа самостоятелно.

— Какво те кара да мислиш така?

— Един беззъб селянин в Арканзас.

— Признаваш, че си сбъркал?

— Признавам, че бях подведен.

— От какво?

— Вече няма значение, защото то не променя това, което ни предстои да направим.

— Което е?

— Да изкараме Малкия Джоуи от дома му.

— Как?

— Ще преговаряме с него. Лице в лице поради важността на сделката.

— Каква е сделката?

— Ще му продадем Чарли.

— Ще му искаш откуп ли?

— Не — поклатих глава аз. — Ще си е обикновена продажба. Засега се знае само едно: Чарли е бил отвлечен от неизвестни лица. Това ни дава възможност да го продадем под масата на Джоуи, който несъмнено ще изтръгне от него онази информация, която му трябва. Перфектна сделка, сключена на място. Джоуи вече знае номерата на сметките и паролите, знае къде са заровени труповете. Това автоматично го превръща в новия бос.

— Дали ще се съгласи?

— Ти шегуваш ли се?

— Искам да кажа, ще проумее ли логиката?

— Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете. Ще дотича с изплезен език — тоест ще постъпи така, както искаме.

— Защо не се учуди, като разбра за Карсън?

— Вече имах предчувствие, че не е тук.

— Защо?

— Джоуи е удвоил охраната си, не я е утроил. През цялото време в къщата е имало само два души: Джоуи и Кот.

— А защо не Джоуи и Карсън?

— Онзи куршум в Париж е бил изстрелян от Кот. Доказа го химическият анализ. Довери ми се, става въпрос само за Кот и за никой друг.

— Не, става въпрос и за срещата на Г-8.

— И за това трябва да ми се довериш. Г-8 са в безопасност.

— Няма как да са в безопасност, преди да го пипнем. Той е последният.

— Г-8 никога не са били мишена.

— Тогава кой? Или какво?

— Трябва ми информацията за блиндираните панели.

— Ще я получиш. Кой е мишената?

— Някой или нещо, които не отменят това, което ни предстои да направим.

— Нищо не ни предстои да направим. Те все още обсъждат.

— Кои по-точно?

— Комисиите.

— Джон Кот се намира в дома на Малкия Джоуи. Това е всичко, което им трябва да знаят. Предай им го от мое име.

— Те ще отвърнат, че доверието в теб е накърнено.

— В такъв случай ще постъпя така, както ме съветваше да правя майка ми, когато съм ядосан. Ще броя до три.

— Какво означава това?

— Можеш ли да броиш до три?

— Разбира се, че мога.

— Покажи ми.

— Едно, две, три.

— Направи го така, сякаш отброяваш секунди.

— Една секунда, две секунди, три секунди.

— Така ли ги отброявате в Уелс?

— Така го правят навсякъде.

— Не навсякъде — поклатих глава аз. — Ние казваме „хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три“.

— Звучи като тиктакане на часовник. На голям старинен часовник с махало.

— Това е хубаво.

— Кое?

— Че Кот се намира в къщата на Малкия Джоуи.

Бенет се сепна леко, след което погледна към ъгъла на бараката.

— Налага се да разберем от господин Уайт доколко са верни тези ужасни слухове — рече той.