Читаем Нещо лично полностью

Мястото обаче се оказа по-различно от уютната селска кръчма, на която се надявах. Малко след като навлязохме в някакво градче, се натъкнахме на търговски комплекс с бензиностанция на „Шел“ в единия край и семейно ресторантче в другия. Между тях имаше павилион с евтини вещи от първа необходимост, аптека и магазин за дрехи. Ресторантчето беше с голи дървени маси и поочукани чинии, но предлагаше вкусна храна. Аз довърших закуската си — кафе, палачинки и бекон с яйца. Кейси Найс си поръча салата и чаша вода. После плати сметката, вероятно от бюджета, който й беше отпуснал О’Дей.

Тръгнах към магазина за дрехи и започнах да ровя из облеклата в защитен цвят от ниската ценова листа. Купих си бельо, чорапи, панталон и риза, към които прибавих и някакво яке, най-вероятно предназначено за голф в дъждовно време. Не открих по-хубави обувки от онези на краката ми. Както винаги се преоблякох още в пробната, а старите ми дрехи отидоха в кошчето за боклук. Кейси Найс прояви интерес към този процес.

— На брифинга ми споменаха за това, но аз не повярвах — подхвърли тя.

— Имали сте брифинг специално за мен?

— Генерал О’Дей каза, че имаш само дрехите на гърба си.

— Той да вземе да си купи един нов пуловер — промърморих аз.

Върнахме се в червения пикап и продължихме на север, а след това на запад. Прекосихме ъгъла на Тексас в посока Оклахома. Джипиесът отбелязваше крайната ни дестинация с черно-бяло карирано флагче — като онези, които използват на финала на автомобилните ралита. Иначе наоколо беше пълна пустош. Надявах се, че с приближаването ни на екранчето ще се появят и други пътища.

Час по-късно те наистина се появиха под формата на тънки сиви лентички, накъдрени от завоите. Между тях имаше езера, потоци и реки, ориентирани по начин, който подсказваше, че теренът е хълмист и прорязан от дефилета. Това се потвърждаваше от един поглед към реалния свят навън — ниски полегати хълмове, редящи се един след друг. Кейси Найс отби и спря на около километър и половина от флагчето на черно-бели квадратчета. Извади телефона си, но нямаше обхват, за да намери това, което търсеше — най-вероятно сателитно изображение. Флагчето продължаваше да стърчи на екрана на джипиеса — беше седемстотин метра навътре от пътя в северна посока.

— Доста дълга алея за коли има — казах аз.

— Да се надяваме, че не е права — отвърна тя.

Потеглихме бавно напред и не след дълго видяхме алеята вдясно. Беше просто камениста пътека, започваща от символични портални колони, които бяха по-скоро купчини камъни. Тя бързо изчезваше сред гъстата зеленина. На банкета имаше ръждясала пощенска кутия без надпис. А точно срещу нея, от лявата страна на пътя, се виждаше някаква къща. Вероятно собственост на най-близкия съсед на Кот.

— Да започнем от там — рекох.

Къщата на съседа беше повече от скромна, но и самото място не предполагаше нещо по-луксозно. Дълга и ниска, от кафяви дъски. На покритата с чакъл площадка отпред беше паркиран пикап. Отзад май имаше нещо като градина. Встрани от къщата беше монтирана огромна сателитна чиния с размерите на фамилна кола. От другата страна се виждаше захвърлена ръждясала пералня, от която стърчаха отдавна изгнили маркучи.

Докоснах с кокалче бутона на звънеца и от вътрешността долетя мелодичен провинциален сигнал. Никой не отвори. После се разнесоха провлечени стъпки и иззад пералнята се появи някакъв мъж на около четирийсет, с къса сплъстена коса и къса брада. Дебел врат, скептични очи и лице, което няма как да запомниш, ако не беше дупката на мястото на втория ляв резец отгоре.

— С какво да помогна? — попита той.

От опит знаех, че тези четири думи могат да са увертюра към всичко — от искрено и чистосърдечно сътрудничество до куршум в лицето.

— Търсим Джон Кот — отвърнах.

— Не съм аз.

— Знаете ли къде живее?

Мъжът махна над хилавите храсти на оградата си към началото на пътеката отсреща.

— Дали си е вкъщи?

— Кой пита?

— Негов приятел.

— Откъде?

— От затвора.

— Защо не отидете да проверите сами?

— Защото сме с кола под наем, а агенциите вече карат да им плащаме за спукани гуми. Тази пътека ми се струва доста гадна.

— Не знам дали си е вкъщи — рече мъжът.

— От колко време живее тук?

— От близо година.

— Работи ли?

— Май не.

— Тогава как си плаща наема?

— Нямам представа.

— Виждате ли го да излиза и да се връща?

— Ако се случи да гледам.

— Кога го видяхте за последен път?

— Не съм сигурен.

— Днес? Вчера?

— Не мога да кажа. Не прекарвам много време в зяпане.

— Преди месец, преди два?

— Не мога да кажа.

— Какво кара? — попитах аз.

— Стар син пикап — отвърна той. — Форд, произведен преди много години.

— Чували ли сте стрелба там горе?

— Къде горе?

— В гората. Или на хълмовете.

— Това е Арканзас — сви рамене той.

— Идва ли някой при господин Кот?

— Не мога да кажа.

— Някакви странни лица да се навъртат наоколо?

— Какви странни лица?

— Например чужденци.

— Вие сте първите, които виждам от много време насам.

— Аз не съм чужденец — отвърнах. — Ни най-малко.

— Къде си роден? — попита той.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры