Нещо лично

Избрах първата пряка, тъй като прецених, че авеню „Лоуендал“ все пак ще бъде по-удобно от „Мот-Пике“ — главно защото между него и най-интензивно виещите сирени откъм Айфеловата кула ще е огромната маса на Военното училище. Ускорих крачка, отправил поглед в сивеещата далечина. Миг по-късно се сблъсках с някакъв дребен човек, който бързаше в обратна посока. Просто го видях късно. Останах с впечатлението, че е азиатец, може би виетнамец, доста възрастен за енергичната си походка. При сблъсъка усетих тялото му жилаво, стабилно и изненадващо тежко.

Забавих ход, давайки му възможност да отскочи назад. Надявах се да остане на крака, за да му се извиня и да продължа пътя си с минимално забавяне. Но той не отскочи, а сграбчи с две ръце якето ми и започна да го тегли надолу — сякаш коленете му изведнъж бяха омекнали. Олюлях се, направих колеблива крачка напред, внимавайки да не го настъпя. Той обаче ме блъсна в обратна посока, залепи се за мен и започна да ме изтласква към бордюра.

А после ме удари.

Дясната му ръка пусна якето ми и пръстите му се свиха в юмрук, който се стрелна към слабините ми. Това можеше да ми причини проблем, но аз все пак успях да се извъртя и ударът попадна в бедрената ми кост. Което не означаваше, че не ми причини болка, защото явно засегна някакъв нерв. За миг целият ми крак изтръпна чак до глезена. Азиатецът явно усети това и отново започна да ме блъска към бордюра с цялата тежест на тялото си. Усетих интензивния трафик буквално с гърба си. Тясна парижка улица, средна скорост около петдесет, девет от десет шофьори с извадени мобилни телефони.

Достатъчно.

Стиснах дребния мръсник за гушата с една ръка, отдалечавайки го от себе си така, че да не може да ме стигне с ръце. Възможността за ритници остана, но той явно усети силата на хватката ми и започна да отстъпва назад.

След което се появиха ченгетата.

18

Бяха двама, доста млади. Обикновен квартален патрул в малка кола, с евтини сини униформи, които не се различаваха кой знае колко от тези на уличните чистачи. Но баджовете и пистолетите им бяха съвсем истински. А сцената, която се разигра буквално пред очите им, беше неоспорима. Бял гигант души дребен и очевидно по-възрастен азиатец, изблъсквайки го от тротоара. Политиците биха нарекли това „расова дискриминация“. Спрях на място и пуснах човека.

Той се обърна и побягна.

Стрелна се наляво, после надясно и изчезна. Ченгетата не направиха опит да го преследват. Нормално. За тях той беше жертвата. А нарушителят стоеше на крачка от тях. Не се нуждаеха от показанията на жертвата, тъй като бяха очевидци. Чиста работа. Разполагах с частица от секундата, за да взема решение. Да остана на място или да изчезвам? В крайна сметка стигнах до заключението, че властта на О’Дей ще ме измъкне и в двата случая, при това бързо. А и стрелецът отдавна беше избягал. Оставането означаваше, че нещата могат да се оправят и без изпотяване.

Останах.

Арестуваха ме на място. Направо на тротоара, пред някакво магазинче за тютюневи изделия. С куп обвинения, сред които фигурираха нападение, побой, расова омраза и насилие над възрастни. Натикаха ме на задната седалка на колата си и ме откараха в полицейски участък на улица „Льокурб“. Дежурните ченгета ме обискираха. Взеха ми всичко — телефона на Скаранджело, новия ми паспорт, четката за зъби, банковата ми карта и всички долари, празното шишенце на Кейси Найс. След което ме заключиха в една килия, където имаше още двама души — единият пиян, а другият надрусан. Сръчках пияния да ми отстъпи мястото си на нара. Винаги е добре йерархията да стане ясна по най-бързия начин. А и за него беше добре, защото това щеше да му спести по-нататъшни неприятности. Седнах на мястото му, облегнах се на стената и зачаках. Предполагах, че ще остана около двайсетина минути зад решетките. Бях сигурен, че Скаранджело вече ме търси.

Отне й един час да ме открие. Появи се в компанията на сивокосия с хубавия костюм, който явно имаше тежест в тези среди. Всички ченгета в приемното скочиха на крака и застанаха мирно. Минута по-късно получих личните си вещи, а след още една вече бяхме на тротоара. Чувствах се свободен и чист. Такава беше властта на О’Дей. Скаранджело се настани на задната седалка на същия черен ситроен, който я беше взел от „Льо Бурже“. Аз седнах до нея. Мъжът с костюма затвори вратата след нас, но остана на тротоара.

— Закарай ги на летището — каза на шофьора той. На френски, разбира се.

Колата потегли на мига. Обърнах се. Мъжът с хубавия костюм гледаше известно време след нас, а после се обърна и влезе в участъка.

— Защо си бягал? — попита Скаранджело.

— Не съм — отвърнах. — Не обичам да бягам. Просто си ходех.

— Защо?

— Тук съм като ваше ченге. Преследвах извършителя. Това вършат ченгетата.

— Бил си доста далече от там, в напълно друг квартал.

— Предположих, че той няма причини да се навърта на мястото.

— Сгрешил си.

— Какво стана?

— Заловиха го. Заедно с пушката.

— Заловили са го?! — зяпнах аз.

— Стоеше там и чакаше.

— Кой от тримата?

— Никой. Някакво виетнамско хлапе, може би двайсетгодишно.