Нещо лично

— А какво беше оръжието?

— АК-47.

— Глупости!

— Ти мислиш така — отвърна тя.

Понечих да продължа, но тя вдигна ръка.

— Не ми казвай нищо. Не искам суров материал. Може още утре да се разлетят призовки. За мен е по-безопасно да не знам. Ще изчакам официалното съобщение.

— Щях да те питам дали имаш нещо против едно малко отклонение.

— Самолетът ни чака.

— Не може да излети без нас.

— Къде искаш да отидеш?

Наведох се към седалката на шофьора.

— Карай в посока Бастилията, а след това вдясно — наредих му на френски аз.

Човекът се замисли за момент и попита:

— По „Ла Рокет“ ли?

— Чак до края — кимнах аз. — Спираш на входа и чакаш.

— Слушам, сър.

Скаранджело се обърна да ме изгледа въпросително, но очите й спряха по-ниско, върху рамото на якето ми. Червеникавосивото петно беше станало кафяволилаво, а при по-внимателно взиране се виждаха и бели люспици.

— Какво е това?

— Останките от човек, когото познавах.

— Отвратително!

— Ето това е суров материал.

— Трябва ти ново яке.

— Това е ново.

— Изхвърли го. Ще ти купим друго, още сега.

— Самолетът чака — напомних й аз.

— Е, няма да отнеме много време.

— Това е Франция — въздъхнах аз. — Което означава, че нищо от изложеното в магазините няма да ми става.

— Къде отиваме?

— Преди да си тръгна, трябва да свърша нещо.

— Какво?

— Да се поразходя.

— Къде?

— Ще видиш.

Прекосихме Сена по моста „Аустерлиц“, завихме наляво и се насочихме към паметника. Движехме се бързо въпреки трафика. Сякаш шофьорът използваше сигнални светлини и сирена, макар че не правеше нищо такова. Паметникът беше в средата на един претъпкан с автомобили кръгъл площад, наречен „Бастилията“, който по нищо не се отличаваше от останалите претъпкани площади в Париж. Четвъртият от десетте му изхода беше улица „Ла Рокет“, която водеше на изток и свършваше точно пред входа на гробищата.

— „Пер Лашез“ — каза Скаранджело. — Тук са погребани Шопен и Молиер.

— А също така Едит Пиаф и Джим Морисън — добавих аз. — Онзи от „Дорс“.

— Нямаме време за забележителности.

— Ще ни отнеме съвсем малко време.

Шофьорът паркира встрани от портала и аз слязох.

Скаранджело ме последва. Имаше павилион, където продаваха карти, върху които бяха отбелязани гробовете на великите личности. Нещо като Холивуд с именията на звездите. Поехме по широка алея, посипана със ситни камъчета. После завихме наляво, а след това надясно покрай същински мавзолеи и паметници от бял мрамор. Придвижвах се по спомен, останал от една мрачна зимна сутрин преди много години. Крачех бавно и често спирах да се оглеждам. Накрая стигнах до мястото, което в момента представляваше поляна с току-що поникнала свежа пролетна трева, надупчена от надгробни камъни. Или по-скоро плочи, широки и ниски. В крайна сметка открих тази, която търсех. От светъл мрамор, почти недокоснат от времето. С кратък и стегнат надпис: Жозефин Мутие Ричър (1930–1990). Един живот, продължил шейсет години. Аз се бях появил точно по средата му. Застанах неподвижно, с отпуснати ръце. С кръвта и мозъка на друг човек върху якето си.

— Роднина? — попита Скаранджело.

— Майка ми — отвърнах.

— Защо е погребана тук?

— Защото се е родила в Париж и умря в Париж.

— Затова ли познаваш града като петте си пръста?

Кимнах.

— От време на време идвахме тук. А когато баща ми умря, тя се пресели за постоянно в Париж. Живееше на авеню „Рап“, от другата страна на Инвалидите. Идвах да я видя, когато можех.

Скаранджело кимна и замълча. Може би в знак на уважение. Стоеше толкова близо до мен, че раменете ни се докосваха.

— Как изглеждаше? — прошепна най-сетне тя.

— Дребничка, тъмнокоса, но със сини очи. Много женствена и голям инат. Общо взето, беше щастлива. Винаги гледаше на нещата откъм светлата им страна. Пристигаме в някоя скапана военна база, а тя се усмихва и възкликва: „Новият ни дом е прррелест!“. С френски акцент, разбира се.

— На шейсет. Млада е починала — каза Скаранджело. — Съжалявам.

— Получаваме толкова, колкото ни е писано — отвърнах. — Тя не се оплакваше.

— От какво умря?

— От рак на белите дробове. Много пушеше. Ами… французойка.

— Намираме се в „Пер Лашез“.

— Знам.

— Исках да кажа, че не всеки може да бъде погребан тук.

— Естествено. Иначе щеше да е претъпкано.

— За какви заслуги?

— За службата й по време на войната.

— Коя война? — попита тя и отново се втренчи в надписа на надгробната плоча.

— Втората световна.

— Но тя е била едва петнайсетгодишна в края й.

— Времената са били такива. Отчаяни.

— Какво е направила?

— Участвала е в Съпротивата. Помагала е на пилоти от съюзническите сили, свалени над Холандия и Белгия, да се измъкнат на юг, през Париж. Като част от широка мрежа. Нейната задача е била да ги придружава от една железопътна гара до следващата и да ги изпрати невредими.

— Кога?

— През по-голямата част от четирийсет и трета. Изпълнила е общо осем мисии.

— Но тогава тя е била едва на тринайсет!

— Отчаяни времена — повторих аз. — Ученичката се е считала за много добро прикритие. Научили я да казва, че пилотите са нейни вуйчовци или братя, дошли на гости от провинцията. Обикновено ги преобличали като селяни или дребни чиновници.