Нещо лично

Той извади голям наскоро правен ключ, пъхна го в ключалката и след известно стържене и въртене вратата се отвори. Влязохме във вестибюл с висок таван и продължихме напред по коридор с висок таван. Подът беше покрит с шахматно подредени бели и черни мраморни плочки, на места поизтъркани от хиляди подметки. Въздухът беше студен и неподвижен. Тук-там вратите бяха двукрили, всичките високи около три и половина метра, част от тях открехнати към зле осветени стаи. Полицаят ни въведе в салон за гости, преминаващ в просторна трапезария, дълга поне дванайсет метра. В средата й имаше огромна маса от тъмен махагон, частично покрита с бял чаршаф. Около нея бяха подредени столовете — по десет от всяка страна. Имаше и достойна за замък камина, стари огледала, мраморни бюстове и тъмни пейзажи в тежки позлатени рамки. Прозорците бяха три, високи от пода до тавана. И трите гледаха на запад. Огромната махагонова маса беше точно срещу средния от тях, а пред другите два имаше масички за сервиране с мраморни плотове. Класически старинен стил. Спокоен, симетричен, приятен за окото.

Терасата беше пред тези прозорци.

Минаваше по цялата дължина на стаята, широка около два и петдесет, с каменна мозайка и ниска балюстрада. Пред балюстрадата имаше каменни сандъчета със ситна пръст и останки от отдавна изсъхнал здравец. Имаше и две масички за кафе, всяка с по два железни стола. Бяха поставени край стените, разделящи прозорците.

В далечината отвъд балюстрадата се виждаха каменните стълби пред Дома на инвалидите. Странично. Едва-едва се различаваха от това разстояние.

— Как засякохте тази локация? — попита Бенет.

— Президентът е видял пламъка, излитащ от дулото — отвърна възрастният мъж. — Това ни даде общата посока. Останалото беше просто балистично пресмятане, което ни предложи четири потенциални локации — всичките в съседство с тази сграда. Три от тях бяха заети от обикновени семейства. Само този апартамент се оказа празен. С пресни следи по мозайката на терасата. Убедени сме сто процента, че именно това е мястото.

— Всичко е описано в презентацията — обади се тъмнокосата жена. — Трябваше да я погледнете.

Хенкин кимна. Донякъде извинително, донякъде нетърпеливо.

— Според вас откъде точно е стрелял? — попита той.

— Тръгнахме отзад напред, за да установим това — обади се жената. — Бронебойните куршуми имат изключително твърд връх, което ни позволи да установим точния ъгъл на попадението, включително и на молекулярно ниво. Изчислихме скоростта, която ни даде разстоянието, а след това пресметнахме наклона и получихме точната локация. Според нас е стреляно от средата на терасата, от седнало положение. Стойката на пушката е стъпвала в средното сандъче за цветя. В пръстта личаха отпечатъци от крачетата, а и по мозайката имаше скорошни следи.

Хенкин отново кимна.

— Да погледнем — предложи той.

Всички излязохме на терасата. Тук, на петия етаж, въздухът беше кристално чист, а гледката — възхитителна. Средното сандъче за цветя беше много солидно. Тежко, стабилно, по-скоро широко, отколкото високо, имитация на древногръцка реликва, огладено от времето и покрито с мъх. Много възможно беше да е точно то. Предвид факта, че мишената се е намирала по-ниско, среден на ръст стрелец спокойно би могъл да се прицели от седнало положение. Дулото на пушката е било пъхнато между две от каменните колонки на балюстрадата.

— Колко е висок Дацев? — попитах.

— Някъде около метър и седемдесет и пет — отвърна Хенкин.

Това си беше среден ръст.

— А Карсън? — обърнах се към Бенет аз.

— Метър и седемдесет и три — отвърна той.

Още един среден ръст. Кот също се вписваше в тази категория, защото беше метър и седемдесет. Поне преди шестнайсет години беше толкова висок.

Без да се притеснява за скъпата си връхна дреха, Хенкин седна зад сандъчето, кръстоса крака и затвори едното си око, сякаш се прицелваше.

— Имате ли снимки, направени от тук? — попита той. — Още преди да махнат катедрата и панелите?

— Разбира се, че имаме — отвърна тъмнокосата жена. — Ако бяхте изгледали презентацията, щяхте да ги видите.

— Съжалявам — каза Хенкин. — Случайно да ги носите?

— Нося ги — кимна жената, включи единия лаптоп и след кратък танц на пръстите по клавиатурата го сложи в сандъчето, точно срещу него. — Според нас това е сравнително точната картина, която се е виждала през оптиката.

Наведох се да погледна по-отблизо. Наистина беше така. Катедрата се намираше точно в центъра на екрана, в доста близък план, доста голяма. Блиндираното стъкло почти не се виждаше, но несъмнено беше там. Самата катедра изглеждаше тъжна и изоставена насред панически напуснатото местопрестъпление. Разбира се, по някое време се бяха погрижили да я разглобят и приберат в някой склад.

— Не виждам олющеното място — каза Хенкин.

Жената се пъхна между нас и аз подуших лек аромат на „Шанел“. Едно кликване с мишката и върху панела се появи червена точка. На петдесет сантиметра от левия му ръб и на седемдесет от горния.

— Колко е едър вашият президент? — попита Хенкин.

Ново кликване и на екрана се появи мъжка фигура.