Читаем Нещо лично полностью

В крайна сметка Хенкин плати за всички ни с чисто нови евробанкноти, които може би бяха истински, а може би не. Изправихме се едновременно, изтупахме дрехите си от трохите и последвахме ченгето към минивана. Слънцето вече беше доста по-високо в небето, синьо като яйце на дрозд. Топлината му бе загряла раменете ми, но поредният порив на вятъра я издуха. Скъпият шлифер на Хенкин се уви около коленете му, ала миг по-късно вятърът утихна и топлината ни придружи чак до дебелата сянка на уличката.

Качихме се в минивана. Бенет пръв, следван от Хенкин, и накрая моя милост. Обзе ме странна лекота. Почувствах се като войник на пост, който очаква края на дежурството си и в главата му се въртят съблазнителните картини на бар или клуб с хубави жени.

15

Полицейският участък, в който ни откараха, не беше истински полицейски участък. Нямаше нищо общо с мястото, където почтените граждани ходят да се оплакват за изчезнала котка или откраднат портфейл. Приличаше по-скоро на разузнавателен бункер с анонимна сива врата в дълга редица държавни учреждения. Намираше се на Левия бряг, непосредствено до Националното събрание — Капитолия на Франция, така да се каже. Зад сивата врата започваше стръмно стълбище, по което слязохме два етажа по-надолу. Озовахме се в подземен лабиринт от стаи с ниски тавани, боядисани в сиво и застлани със сив линолеум. Обект на ГДВС, отгатнах аз с надеждата, че спестените от обзавеждане пари се харчат за смислени неща.

Въведоха ни в нещо като заседателна зала без столове.

Върху дълга маса бяха подредени дванайсет лаптопа, отворени под един и същ ъгъл и показващи едно и също нещо на екраните си — анимирани скрийнсейвъри на Police Nationale. Някакви топчета прекосяваха бавно екраните, блъскаха се във всичките им ръбове и отскачаха. Като в онези автомати с жетони от детството ми, на които играех пинг-понг. Зад нас се появи дребна жена на четирийсет и пет-шест, с мека тъмна коса и умни черни очи. При други обстоятелства може би щях да я покани на вечеря. Но изобщо не бях удостоен с поглед.

— Досиетата ни вече са дигитални — обяви тя, без да се обръща конкретно към никого. — Започнете отляво надясно и скоро ще научите всичко, което ние знаем.

Последвахме съвета й и се струпахме пред първия екран. Хенкин почука тъчпада с идеален нокът. Може би ходеше на маникюр. Скрийнсейвърът изчезна и на негово място се появи видеозапис. Реших, че е репортаж на живо на някоя голяма телевизия. Президентът държеше реч, застанал пред някакви широки мраморни стъпала. Зад него се развяваха френски знамена. Блиндираните панели почти не се виждаха. Микрофоните му представляваха няколко малки черни пъпчици на края на извити стъбла, поникнали от катедрата пред него. По качеството на звука си личеше, че са насочени директно към гърдите, гърлото и устата му и не предават страничните шумове. Но микрофоните на телевизионния екип ги улавяха — приглушената глъчка на тълпата и тътена на уличното движение. Самата реч беше наситена с клишета — как прогресът все още е възможен и как двайсет и първи век би могъл да бъде векът на Франция. Разбира се, при провеждане на правилната политика, която по една случайност беше неговата. В един момент се препъна в някаква дума и замислено погледна високо вляво. После наведе поглед към микрофоните. Точно три секунди по-късно погледът му отново се измести наляво, към нещо по-близко, и той пак заекна. След още две секунди тялото му изчезна под цяла купчина мъже с тъмни костюми и слушалки в ушите, които го извлякоха настрани. Приличаха на гигантска костенурка, която се движи бързо.

Нокътят на Хенкин отново влезе в употреба. Той върна записа до първото заекване на президента и погледа му нагоре вляво.

— Видял е пламъка от дулото. Няма какво друго да бъде. — После, три секунди по-късно: — А това е куршумът, улучил блиндираното стъкло.

Не чухме изстрел. Някой голям експерт по дигиталните записи вероятно би могъл да изолира пукота, но това нямаше значение за нас. Всички вече знаехме, че е било стреляно с пушка.

— Достатъчно ли видяхме? — попита Хенкин.

Бенет кимна, аз не казах нищо. Хенкин чукна по тъчпада и на екрана се появи карта на Париж. Червена стрелка, маркирана с буквата А, сочеше стъпалата пред Дома на инвалидите, а друга, маркирана с Б, беше доста по-далече — сред плетеницата от малки улички, близо до булевард „Сен Жермен“. Върховете на двете стрелки бяха свързани с тънка червена линия, под която беше изписано: 1273 м.

— Домът на инвалидите е някогашна военна болница — обади се Бенет.

— Знам — кимна Хенкин. — Която днес е паметник, и то доста внушителен.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры