Читаем Нещо лично полностью

Кимнах и казах:

— Нещо доста трудно за постигане при влизане в апартаменти.

— Той е в Лондон — отсече Скаранджело. — Независимо кой от тримата.

През отворената врата нахлу свеж въздух, примесен с лекия аромат на авиационно гориво. Стюардесата се отдръпна да направи място на Скаранджело, която стъпи на стълбичката и застина, превъплътила се за миг във важна особа, пристигнала на официално посещение. Изчаках я да слезе и поех след нея. Сивокосият с костюма тръгна да я посрещне. Явно се познаваха. Може би беше колегата й от френска страна със същия ранг. А може би в миналото бяха работили заедно. Качиха се едновременно на задната седалка на първия ситроен. Шофьорът зае мястото си и колата потегли. После двамата жандармеристи се изправиха до стълбичката и ме погледнаха. Любезно и с очакване. Измъкнах чисто новия си паспорт и им го подадох. Единият го отвори, а колегата му протегна врат. Погледнаха напечатаното име и снимката, а после лицето ми, след което жандармеристът ми подаде паспорта с две ръце, сякаш ми поднасяше официален подарък. Никой от двамата не ми се поклони и не тропна с токове, но ако някой ни гледаше отстрани, щеше да остане с подобно впечатление. Такава беше властта на О’Дей.

Шофьорът ми отвори вратата на задната седалка на втория ситроен. Минахме през няколко телени порти, после покрай голям терминал и излязохме на пътя.

„Льо Бурже“ не е далече от центъра на Париж, но същата магистрала води и до гигантското гражданско летище „Шарл дьо Гол“, така че трафикът беше много натоварен. В нашата посока пъплеше плътна колона от частни коли и таксита. Повечето шофьори на таксита приличаха на виетнамци, много от тях бяха жени. Някои возеха само по един човек, други бяха пълни с радостно възбудени пътници и посрещачи, натъпкани като сардели. На електронните табели над пътните платна се появи надпис: Attention aux vents en rafales. Предупреждаваха ни за внезапни силни повеи, но аз си спомних точното значение на rafales едва когато обърнах внимание как колите пред нас се клатят под напора на вятъра, а знамената по околните сгради плющят бясно.

— Имате ли нужда от нещо, сър? — попита шофьорът ми.

В екзистенциален смисъл въпросът беше много обширен, но в момента аз нямах непосредствени нужди и само кимнах, щом срещнах погледа му в огледалото. Е, бях гладен и ми се пиеше кафе, но предполагах, че тези проблеми съвсем скоро ще се решат от само себе си. По всяка вероятност самолетът с хората от Лондон щеше да кацне малко по-късно сутринта, а след него и този от Москва. Парижките ченгета едва ли бяха планирали три отделни визити на местопрестъплението, от което следваше, че всички ще се изтърсим накуп. Значи щях да имам време за една стабилна закуска, преди да се появят руснакът и британецът. Сигурно щяха да ме закарат да ги изчакам в някой хотел — нещо подходящо за бюджета на полицията, — а около него не можеше да няма хубави бистра. Според мен Париж е страхотен град и с нетърпение очаквах предстоящия ден.

И той настъпи.

14

Прекосихме „Периферик“, околовръстната магистрала, която опасва огромния жив музей със зелени улици, импозантни сгради и красиви парапети от ковано желязо. Излязохме на улица „Фландър“ и продължихме между Северната и Източната гара. След поредица завои вляво и вдясно спряхме пред зелена врата на тясна уличка с табела „Монсини“. Прецених, че се намираме някъде по средата между Лувъра и Операта. На зелената врата беше изписано Pension Pelletier. С една дума, нещо средно между общежитие и скромен хотел. Подходящо за бюджета на полицейското управление.

— Очакват ви, мосю — обяви шофьорът.

Казах „мерси“, отворих вратата и стъпих на тротоара. Слънцето беше бледо, а въздухът не беше нито топъл, нито студен. Колата потегли. Временно пренебрегнах зелената врата и тръгнах обратно по уличката. Право пред мен се виждаше друга тясна улица, която се вливаше в „Монсини“ под остър ъгъл, така че се образуваха няколко квадратни метра допълнителна тротоарна площ. Подобно на всички такива микроскопични площадчета в Париж, и това беше колонизирано от някакво кафене, разположило масичките си под сгъваеми чадъри. И подобно на всички кафенета в този час на деня, това също беше на една трета пълно с клиенти, повечето абсолютно неподвижни зад вестниците си. Пред тях имаше празни чаши и чинийки с трохички от кроасани. Седнах на една свободна маса, пред която миг по-късно застана възрастен сервитьор с бяла риза, черна папийонка и дълга бяла престилка. Поръчах си голямо кафе, крок мадам, тоест препечен сандвич с шунка, сирене и пържено яйце отгоре, плюс два кроасана с черен шоколад.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры