Читаем Нещо лично полностью

Някакъв клиент през две маси от мен беше разгърнал широко вестника си. Това ми позволи да видя водещото заглавие, от което личеше, че паниката около опита за убийство на президента е преминала. Точно както беше прогнозирала Кейси Найс: утре това ще бъде вчерашна новина. Извършителят е задържан под стража, проблемът е решен, следователно светът може да диша спокойно. Намирах се твърде далече, за да прочета по-ситния шрифт, но бях убеден, че в материала става въпрос за самотен фанатик със странно северно-африканско име, аматьор, откачалка без никакви контакти. Тоест място за тревога няма. Това ще ни даде достатъчно време и пространство за действие.

Изядох закуската и изпих кафето и все поглеждах към дъното на уличката. От поривите на вятъра чадърът над масата ми внезапно се издуваше и после пак увисваше. Наоколо имаше много минувачи. Едни отиваха на работа или излизаха от близката пекарна с франзели в ръце, други разхождаха малки кученца, трети разнасяха поща или дребни пратки. Сервитьорът разчисти масата и ми донесе още кафе. После един друг черен ситроен се появи по уличката и спря пред зелената врата. Пътникът на задната седалка се забави за миг, очевидно за да изслуша репликата „Очакват ви, мосю“, после слезе и се изправи неподвижно на тротоара. Беше около петдесетгодишен, среден на ръст, гладко избръснат, с къса и старателно сресана прошарена коса. Носеше шалче около врата, бежов шлифер „Бърбъри“ и панталон от мека сива материя, вероятно от Савил Роу. Беше с излъскани до блясък английски обувки в кестенов цвят.

Това трябва да е руснакът, рекох си аз. Никой британски оперативен агент не би се облякъл по този начин, освен ако не се пробва за роля в някой филм с Джеймс Бонд. А за радост на апаратчиците съвременна Москва беше пълна с магазини за луксозни стоки. Колата му включи на заден и изчезна. Той остана миг-два пред зелената врата, а после също като мен й обърна гръб и се насочи към кафенето. Огледа клиентите бързо, но внимателно. Заключенията му очевидно бяха правилни, защото се насочи право към мен.

— Вие ли сте американецът?

Въпросът беше зададен на английски.

Кимнах и казах:

— Очаквах, че британецът ще се появи преди вас.

— Аз пък не — мрачно отвърна той. — Кой е луд да тръгне посред нощ като мен! — Протегна ми ръка и се представи: — Евгений Хенкин. Радвам се да ви видя, сър. Може да ме наричате Юджийн. Това е английският еквивалент на името ми. Или за по-кратко Джийн, ако ви харесва повече.

— Джак Ричър — отвърнах аз и стиснах ръката му.

Той се настани на стола вляво.

— Е, какво мислите за тая гадост?

Дикцията му беше добра, а акцентът неутрален. Нито английски, нито американски. По-скоро някакъв международен микс, който новият ми познат владееше перфектно.

— Мисля, че някой от нас има сериозен проблем — отвърнах. — Вие, аз или британецът.

— От ЦРУ ли сте?

— Бивш военен — казах аз. — Преди време арестувах нашия човек. А вие? ФСБ или СВР?

— СВР — отвърна той. Службата за външно разузнаване. Като ЦРУ, френското ГДВС или МИ6. — Но в общи линии всички сме КГБ — добави новият ми познат. — Старо вино в нови бутилки.

— Познавате ли Дацев?

— Може да се каже.

— Колко добре?

— Бях му водещ офицер.

— В КГБ? — вдигнах вежди аз. — Казаха ми, че е служил в съветската армия, а после и в руската.

— Формално, да. От там е получавал заплатата си. Когато изобщо я е получавал. Но човек, който стреля толкова добре? По-разумно е да се използва другаде.

— За какво по-точно?

— Да убива онези, които искахме да умрат.

— Но вече не?

— Обичате ли футбола? — попита Хенкин.

— Не особено — признах аз.

— Най-добрите играчи получават най-атрактивните оферти. Днес са бедняци в някое затънтено село, но утре могат да стана милионери в Барселона, Мадрид, Лондон или Манчестър.

— И Дацев е получил такава оферта?

— Твърдеше, че били не една и две. Ядоса ми се, че не му предлагам нещо близко до тях.

— А колко е добър?

— Невероятен е.

— Пада ли си по петдесети калибър?

— Зависи от случая. На тази дистанция — сигурно.

Замълчах.

— Но не мисля, че е той — добави Хенкин.

— Защо?

— Никога не би приел да участва в репетиция. В някакво пробно шоу. Той няма нужда да се доказва.

— А кой е според вас?

— Вашият човек. Той има какво да доказва. Лежал е в затвора цели петнайсет години.

Зазвъня телефон. Изчаках Хенкин да бръкне в джоба си, но той не помръдна. Едва тогава осъзнах, че звъненето идва от собствения ми джоб. Телефонът на Скаранджело. Измъкнах го и погледнах дисплея, върху който пишеше „блокиран номер“. Натиснах зеленото копче.

— Да?

Беше Скаранджело.

— Сам ли си? — попита тя.

— Не.

— Могат ли да ни чуят?

— Сигурно. Все пак са цели три правителства.

— Не и от този телефон — отсече тя. — Няма от какво да се притесняваш.

— Какво мога да направя за теб?

— Току-що ми се обади О’Дей. В момента изследват на хроматограф пробите, които донесе от Арканзас.

— И?

— Патроните не са същите. Не са бронебойни. За спортна стрелба са, дебалансирани.

— Произведени в Америка?

— За съжаление.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры