Читаем Нещо лично полностью

— Такива струват по шест долара парчето. О’Дей провери ли откъде идват парите?

— ФБР действа по въпроса. Но като цяло новината е добра, нали?

— Можеше да бъде и по-лоша — отвърнах аз, прекъснах разговора и прибрах телефона в джоба си.

— Кое нещо, произведено в Америка, струва шест долара? — попита Хенкин.

— Това ми звучи като началото на някакъв виц — промърморих аз.

— И какъв е краят му?

Не отговорих.

В това време възрастният сервитьор се приближи и Хенкин си поръча кафе и маслени кроасани с конфитюр от праскови. На добър френски, но отново с неутрален акцент. Изчака отдалечаването на сервитьора и попита:

— Как е генерал О’Дей?

— Познавате ли го?

— Не лично. Но знам всичко за него, защото го изучавахме. В буквалния смисъл на думата, в класната стая. Той беше модел за подражание в школата на КГБ.

— Не съм изненадан — рекох. — Добре е. Изобщо не е мръднал.

— Радвам се на завръщането му. Вероятно и вие.

— Че той напускал ли е?

Хенкин направи физиономия, която не означаваше нито да, нито не.

— Бяхме наясно, че звездата му залязва — добави той. — Периодите на относителна стабилност са смърт за един стар боен кон. Но когато се случи нещо като това, което ни е събрало тук, се сещат за него. И кризите си имат хубава страна.

После зад сновящите пешеходци изплува още един черен ситроен. Шофьор отпред, пътник отзад. Той също спря пред зелената врата, където се забави за миг. Очакват ви, мосю. Пътникът слезе. Як мъж, някъде между четирийсет и четирийсет и пет, леко загорял, с къса руса коса и безизразно квадратно лице. Беше облечен с джинси, пуловер и късо брезентово яке. С бежови ботуши от набук, може би пустинен модел на британската армия. Колата потегли. Мъжът погледна зелената врата само веднъж, после й обърна гръб и се озърна в двете посоки. След което се насочи право към нас.

— Ричър и Хенкин, нали?

— Добре сте информиран — отвърна Хенкин. — След като знаете дори имената ни…

— Правим каквото можем — отвърна с напевен уелски акцент мъжът и протегна ръка. — Приятно ми е, Бенет. Няма смисъл да питате за малкото ми име, защото е невъзможно да го произнесете.

— И все пак?

Той издаде някакви хриптящи звуци, като миньор с болни дробове.

— Добре, нека бъде Бенет — казах. — От МИ6 ли сте?

— Мога да бъда, стига да искате. Те ми платиха билета. Иначе съм доста подвижен, защото нещата са променливи.

— Познавате ли Карсън?

— Срещали сме се много пъти.

— Къде?

— Тук-там. Както вече споменах, доста съм подвижен.

— Мислите ли, че е той?

— Не.

— Защо?

— Защото французинът е останал жив. Според мен това е работа на вашия човек.

След тези думи Бенет се настани на стола вдясно от мен, с лице към Хенкин, който ми беше отляво. Възрастният сервитьор се появи с кроасаните на Хенкин. Бенет си поръча същите, а аз поисках още кафе. Старецът изглеждаше щастлив, тъй като сметката нарастваше. Надявах се, че някой от двамата има евро, тъй като аз нямах.

— Запознат ли сте с подготовката на срещата на Г-8? — попита Хенкин, наблюдавайки Бенет през масата.

Бенет кимна.

— Вземат се достатъчно предпазни мерки според общоприетите стандарти. Но ако Кот не бъде заловен, не съм сигурен дали е безопасно.

— Може и да не е Кот — обадих се аз. — Затова трябва да държим очите и ушите си отворени. В случая предубежденията са най-големият ни враг.

— Очите и ушите ми са толкова отворени, че мозъкът ми всеки момент ще изтече — отвърна Бенет. — Но въпреки това мисля, че не е Карсън. Може да се окаже Дацев…

— Ако е така, значи онази стрелба не е била репетиция и сега само си губим времето — отсече Хенкин. — Дацев е твърде арогантен, за да доказва качествата си пред когото и да било. Ако е стрелял той, значи е ставало дума за един удар и толкова. Не е улучил франсето заради здравината на предпазното стъкло. Значи пак си губим времето, защото следата отдавна е изстинала.

Сервитьорът се върна с кафето и закуската на Бенет, а пред мен сложи трета голяма чаша. Отсреща се появи миниван в цветовете на градската жандармерия, който спря пред зелената врата. От него слезе мъж със синя униформа и фуражка, който почука и зачака. Минута по-късно му отвори жена в домашно облекло и между тях се проведе кратък и объркан разговор. „Идвам за тримата чужденци“, каза вероятно жандармеристът, на което жената вероятно отговори: „Още не са се настанили“. Униформеният отстъпи крачка назад и се озърна в двете посоки. Бутна фуражката си към тила и се почеса по главата, след което ни огледа бавно като на забавен каданс. Благодари на жената и тръгна към кафенето. Видях как отхвърли колебанията дали сме, или не сме неговите хора и реши да се пробва директно. Изправи се пред масата ни и обяви на френски:

— Най-напред трябва да се отбием в участъка.

Грубоватият парижки говор на простолюдието — еквивалент на бруклинското наречие в Ню Йорк или на лондонското кокни. Но в него нямаше чар, защото изстреля думите намусено и през зъби, сякаш раменете му бяха притиснати от тежестта на несправедливия свят.

— Казва, че първо трябва идем в полицията — преведе Бенет.

— Разбрах — отвърна Хенкин.

Аз си замълчах.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры