Нещо лично

— Напротив, ще ги улесни — поклатих глава аз. — Вече няма да търсим двама души, а поне петдесет и двама. Наричат ги локална подкрепа, но аз ги приемам като издайнически трохи около трапезата.

— Между другото, ти се оказа прав за съседа на Кот — обади се О’Дей. — ФБР е намерило в дома му десет хиляди долара в брой. Но не в гардероба.

— А къде?

— В пералнята, изхвърлена на двора.

— Умно — казах. — Трябваше да я проверя. Кой му ги е дал?

— Не казва. А при нас мъченията при разпит не са на мода в момента.

— Уплашили са го здравата значи. Това може да се окаже важно.

— Тази сутрин французите са открили куршума, който е убил Хенкин. Силно деформиран от удара в стената, но химическият състав съвпада с пробите, които ти донесе от Арканзас. Възможно е дори да са от една и съща партида.

Кимнах.

— Което повдига въпроса за пътуването. Ако е летял с редовен полет, щяхме да разполагаме с някаква следа. Няма как да регистрира като багаж снайпер и кутия с патрони.

— Възможностите са две — обади се Шумейкър. — Товарен кораб от Мобайл или Галвестън или частен самолет практически от всякъде. На европейските частни летища митнически проверки не съществуват.

— Със сигурност е частен самолет — рече О’Дей. — Тази хора пилеят луди пари. Десет бона на някакъв беззъб селяк в Арканзас?! Това надхвърля всякакви тарифи. Онзи нещастник положително би се зарадвал и на две стотачки. От което следва, че разходите изобщо не ги интересуват. Те търсят лесни решения и разполагат с достатъчен бюджет, за да ги намерят.

— Но как са стигнали до Лондон днес? — попита Кейси Найс.

— Вероятно с влак — отвърна Скаранджело. — През тунела под Ламанша. Вярно, че в Париж има паспортна проверка, но иначе пътуването е бързо и лесно. От центъра на единия град до центъра на другия.

— А как са транспортирали пушките си?

— Може би в сакове за голф. Или за ски. Куп народ се качва във влаковете с нестандартен багаж.

— Откъде знаят кого да търсят в Лондон за местна подкрепа?

— Предварително проучване, предполагам. А може би и предварителни преговори.

— Утре сутринта ще знаем повече — обобщи О’Дей. — Тази вечер сте свободни. Ще се видим след закуска пак тук.

Слязох по стълбите и тръгнах към червената врата, но отново чух зад гърба си потракване на токчета. Обърнах се. Беше Джоун Скаранджело, която ме гледаше някак тревожно.

— Трябва да си поговорим — каза тя.

— За какво?

— За теб.

— Какво за мен?

— Не искам да стоим тук.

— А къде?

— В квартирата ти. Струва ми се неутрално място.

Заведох я в бараката и я поканих да седне. Както предишния път — аз на канапето, а тя на стола, леко извъртяни един към друг, за да се гледаме в очите.

— Хубава ли беше вечерята? — попита тя.

— Не беше лоша. А ти къде вечеря?

— Аз поспорих с генералите.

— За качеството на храната?

— Не, за твоята роля в Лондон.

— Какво за нея?

— Там няма да бъде като в Париж. Британците са различни — обичат сами да командват парада. Ще приемат съвети и информация, но това ще е всичко. Няма да ни позволят никакво пряко участие. Не и на своя територия. Длъжни сме да се съобразим с тях, защото са важни за нас по много причини.

— И?

— Искам да кажа, че трябва да отидеш там като наш таен сътрудник.

— Но О’Дей е против, защото като такъв няма да мога да направя каквото и да било.

Скаранджело кимна.

— Сега те иска там като частен гражданин, за когото ние не знаем. Така че, ако случайно те пипнат да душиш някой старец на тротоара, по никакъв начин няма да можем да ти помогнем.

— Ще внимавам.

— Говоря сериозно — каза тя. — Генерал О’Дей ти възлага операция, която е нелегална. Твоето присъствие там ще е незаконно. Гледа се с много лошо око на анонимен сътрудник на територия под юрисдикцията на съюзник. Ако прецакаш нещо, ще бъдеш третиран като обикновен престъпник, нищо повече. Всъщност още по-лошо. Посолството се занимава с обикновените престъпници, но никой няма да се занимава с теб. Напротив, ще побягнат в обратна посока, защото ние ще им наредим така.

— Ще внимавам — повторих аз.

— Запознах се с досието на Джон Кот.

— И?

— Свършил си много добра работа по време на разпитите.

— Благодаря.

— Подал си му въжето да се обеси. Той се е държал арогантно, защото не понася някой да го предизвиква.

— Така беше — кимнах аз.

— Но мисля, че и ти не си чист като сълза.

Това го оставих без коментар.

— Сега е моментът да кажеш, че не си прерязал ничие гърло — подхвърли тя.

— Щях, стига да можех.

— Мисля, че изпращането ти в Лондон под каквато и да била форма ще бъде много голям риск.

— В такъв случай не ме изпращайте.

— Искаш да кажеш, че ще отидеш на своя глава?

— Живеем в свободна страна.

— Мога да ти отнема паспорта.

— Той е тук, в джоба ми. Ела и го вземи.

— Мога да го анулирам от компютъра си. Ще те арестуват още на летището.

— Твоя воля — свих рамене аз. — Това няма да промени нищо, тъй като Кот рано или късно ще се прибере у дома. И тогава ще го пипна. Нищо не може да ме спре. Аз мога да се грижа за себе си, въпреки че не разполагам с дебел портфейл.

Тя не каза нищо.

— На вас ви е нужна най-добрата помощ, която може да получите — продължих аз. — Всичко друго би било нехайство.