Нещо лично

Кейси Найс се чекира на нещо, което приличаше на банкомат, а аз се отправих към гишето. Един бегъл поглед към новия ми паспорт беше достатъчен, за да се сдобия със старомодна бордна карта. В графата „класа“ пишеше „луксозна икономична“, което ми се видя оксиморон. Найс каза, че това значело допълнително пространство за краката. Разясни ми сложния алгоритъм, по който правителството всъщност пестяло парите на данъкоплатците, макар тези места да били по-скъпи. Отначало всички пътували в обикновената икономична класа, докато не им се наложело да престанат да го правят. Единственото обяснение за „икономичния лукс“ беше, че очакваха от нас да се заловим за работа още с кацането. Но пък това ни осигури повече място за краката. Което не се оказа достатъчно.

Преминахме през металдетектора боси, разсъблечени и с опразнени джобове. После тръгнахме през нещо, което приличаше на мол. Там си купих кафе, а тя плодов сок. Пътуваше с куфарче на колелца, преметнала на рамо нещо средно между дамска чанта и пазарска торба. Така приличаше много повече на обикновен пасажер, отколкото аз. Изчакахме известно време на металните пейки и накрая влязохме в самолета — след като всички с обикновено пространство за краката се бяха качили. Нашите седалки бяха като техните, а по-широкото място отпред щеше да свърши работа на нея, но не и на мен. Е, ако здраво притиснех опашната си кост към облегалката, сигурно можех да разгъна колене на малко повече от деветдесет градуса. Но нищо повече.

Пилотът обяви, че полетът ще продължи шест часа и четирийсет минути.

Два часа по-късно, след като ни нахрани и напои, обслужващият персонал усили отоплението. За да ни приспи с тайната мисъл, че така ще ги оставим на мира. Чух това с ушите си при размяната на няколко реплики между тях. Само че не му казваха „приспиване“, а „успиване“. За мен беше без значение, тъй като бях спал и в по-неудобно положение. Възглавничката за глава на облегалката имаше малки подвижни крилца, между които нагласих главата си, сякаш бяха стереослушалки. После затворих очи.

— Вземам хапчетата, когато съм изнервена — каза Кейси Найс.

Отворих очи.

— Помагат ли?

— Да.

— Колко ти останаха?

— Пет.

— Снощи по време на вечерята бяха седем.

— Броил си ги?

— Неточно, просто ги забелязах — жълти и малки. Седем.

— Едното взех снощи, а второто — тази сутрин.

— Защото си била нервна?

— Да.

— По каква причина?

— Обобщавах брифингите.

— Сега нервна ли си?

— Не.

— Благодарение на хапчето от сутринта?

— О, въздействието му мина. Но се чувствам добре.

— Това е хубаво — кимнах. — Защото още сме в лесната част.

— Знам.

— А докторът на Тони Луната не се ли безпокои, че състоянието му не се подобрява?

— Някои хора вземат такива хапчета години наред, а други — цял живот.

— И с теб ли ще стане така?

— Не знам.

— Какво друго те изнервя?

Тя помълча известно време.

— Залозите, предполагам. Единствено те. Адски са високи. Не можем да позволим това да се случи отново, нали?

— Кое?

— Единайсети септември.

— Ти на каква възраст беше?

— В пубертета.

— Тогава ли реши да постъпиш в ЦРУ?

— Мечтаех си за нещо голямо. Но инициативата не беше моя. Привлякоха ме веднага след като завърших.

— Къде си учила?

— В Йейл.

Така си и знаех. Йейл беше малко или много забавачницата на ЦРУ. Както Кеймбридж е забавачницата на МИ6. На терорист, който си търси мишени, му стига да се порови в списъка с випускниците на тези два университета. Или да взриви бомба на среща на състуденти.

— Трябва да си била доста умна, за да те приемат в Йейл.

Тя не отговори.

— И си работлива, нали? — добавих.

— Давам всичко от себе си.

— А внимаваш ли, отваряш ли си очите на четири?

— Винаги.

— Освен това си платила двайсет и два долара за моторизиран транспорт.

— Това пък какво общо има?

— То означава, че си малко нестандартна — последното от четирите изисквания, за да си добра в професията си. А ти ги покриваш. Това е, което ни трябва: умни хора, които работят упорито, обръщат внимание на всичко и имат нестандартно мислене.

— Имали сме такива и на десети септември.

— Не, нямахме, наистина нямахме. Както не сме имали армия през четирийсет и първа. Имали сме изостанали хора, които са действали старомодно. Но сме напреднали много бързо. Точно както ти сега. Единайсети септември няма да се повтори.

— Не можеш да го кажеш.

— Току-що го казах.

— Няма как да знаеш.

— Не е нещо, за което си струва да гълташ хапчета. Просто работи добре, обръщай внимание на детайлите и продължавай да мислиш. Това е всичко, което можеш да направиш. И не само ти, разбира се. Има още хиляди като теб, точно толкова добри, точно толкова упорити в работата си, точно толкова внимателни.

— И въпреки това можем да се провалим.

— Отпусни се — казах. — Поне за две седмици. Това нещо не е Единайсети септември. Скаранджело чертае най-мрачните сценарии, но представи си, че греши? Може пък убийството на някой политик да накара половината му сънародници да скачат от радост. Да изкупят бирата и знаменцата. Това би могло да е само от полза за икономиката им.