Нещо лично

Бях на път да се откажа и да търся алтернативи, но изведнъж се сетих, че имам телефон в джоба си — онзи, който Скаранджело ми беше дала в Париж. И на който бе инсталиран джипиес по разпореждане на О’Дей за целите на мисията. Извадих го и набрах номера на стената. Отначало настъпи тишина, докато се задействат цял куп локационни системи, мрежи, оператори. После иззвъня стационарният телефон на гишето, само на метър от мен. Диспечерът невъзмутимо го вдигна.

— Трябва ми кола — казах.

— Разбира се, сър — отвърна копелето. — За кога ви трябва?

— За след трийсет секунди.

— Откъде трябва да ви вземе?

— От тротоара пред вас.

— Къде трябва да ви заведе?

Дадох му името на хотела.

— Брой пътници?

— Двама.

— След минута шофьорът ни ще бъде при вас — обеща той.

Това беше два пъти по-бавно от изискванията ми, но реших да не усложнявам нещата. Просто изключих телефона и излязох. Когато разказах на Кейси какво е станало, тя поклати глава.

— Не е трябвало да настояваш, защото ще те запомни. Такива дребни фирми със сигурност плащат рекет на ромфордските момчета. Веднага ще им докладва за подозрително лице.

* * *

Колата беше очукана, мръсна и тясна, но все пак ни откара до хотела. Той се оказа евтин, с малък паркинг, сгушен между разни магазини и складове в квартал, който преди време със сигурност е бил само едно далечно и затънтено селце. И донякъде все още приличаше на такова. Наоколо имаше малки тухлени къщи и една особено внушителна — старинна и някак не на място. Вероятно беше последната останка от имение, самодоволно и щастливо преди двеста години, когато градът е присъствал единствено в местния фолклор и е бил на цял ден път с карета. Но после се беше появила железницата, заради която имението вероятно беше изгубило десетина акра от площта си. След влаковете бяха дошли автобусите и колите. Шосетата и улиците бяха изяли овощната градина, после моравата пред къщата и всичко останало с изключение на каменното площадче пред входа, на което можеха да се поберат две коли.

Хотелът беше строен рационално и икономично. Спокойно биха могли да докарат контейнерите от Поуп Фийлд, да ги наредят по четири един върху друг и резултатът щеше да е горе-долу същият. Регистрирахме се и получихме ключовете си. Найс пожела да си остави багажа, така че и аз отидох до стаята си. Оказа се повече от скромна, но в нея имаше всичко, от което се нуждаех, и нищо излишно. Измих се, сресах косата си с пръсти и слязох във фоайето. Найс вече ме чакаше.

— Е, какъв е планът? — попита тя.

— Ще отидем да огледаме — отвърнах.

— Какво?

— Мястото, където ще се проведе срещата на Г-8.

25

Човекът на рецепцията ни поръча такси по телефона и то се появи изненадващо бързо. Найс даде адреса на шофьора и потеглихме — според мен на североизток, по улици, които изглеждаха провинциални, но сякаш бяха по-натоварени, по-тесни и шумни, отколкото би им се искало. Минахме покрай табела, от която разбрахме, че вече сме в Ромфорд. Заобиколихме центъра от западната му страна и се озовахме на тесен път, който ни отведе до изненадващо голям парк с формата на парче пица. Далечният му широк край опираше в околовръстната магистрала. Или М25.

В центъра на парка имаше хубава тухлена къща с еркери, фронтони, стръмен начупен покрив и стотици прозорци от блестящо оловно стъкло. В елизабетински стил. А може би беше негова добра имитация от викторианската епоха. Около къщата имаше широка ивица златист чакъл, отвъд която се простираше зелена морава. Всичко беше много изчистено и елегантно, но в крайна сметка по-корпоративно от една дзен градина.

Моравата беше оградена от висок тухлен зид с правоъгълна форма. Той обикаляше къщата отвсякъде, но на далечно разстояние. Несъмнено беше издигнат заради нея, но гледана отвътре, моравата изглеждаше много обширна. Части от парчето пица бяха извън зида. Оттам нататък се разстилаше Лондон, който го притискаше от две страни.

— Това ли е? — попитах.

— Да — кимна Кейси Найс. — Казва се Уолъс Корт и векове наред е бил обитаван от фамилия Дарби. Къщата е строена през шестнайсети век, а оградата по-късно, през деветнайсети. Сега е конферентен център.

Кимнах. Поредното старо имение, щастливо и самодоволно преди два века, но може би с по-голям късмет от предишното. Собственикът му през викторианската епоха вероятно е усещал какво предстои да се случи. Може би е бил инвеститор в строежа на железницата. И по тази причина е издигнал зида. Да държи света на разстояние. Предполагам, че му се е получило, поне за още стотина години, по доста поносим начин. Докато не е била построена магистралата. Но след появата й живеенето в имението явно бе станало невъзможно. Фамилията най-после се бе предала и се бе изнесла. Домът се бе превърнал в бизнес център, където шумът кара хората да се чувстват по-ангажирани и по-енергични.

— Това не ми прилича на място, подходящо за среща на Г-8 - рекох.