Нещо лично

— Не е — съгласи се Кейси Найс. — Имало доста възражения. Обикновено търсят нещо по-изолирано и не в предградие, а сред природата. Но британците настоявали. Било близо до Олимпийския парк или нещо подобно. Всъщност никой не е наясно с истинските причини.

Останахме дълго време в таксито. Не е същото, когато наоколо дебне снайперист. После си поехме дъх и слязохме за по-подробен оглед. Зидът беше висок към два и осемдесет, як и солиден. Орнаментиран и укрепен с контрафорси. Сигурно бе струвал цяло състояние. Беше глътнал поне един милиард тухли. С толкова тухли можеше да бъде построен цял град. Отново си помислих за викторианеца. Господин Дарби от далечното време, когато са прокарвали железницата. Вероятно е бил с брада или дълги извити бакенбарди. Страшен инат. По-лесно щеше да му е да си вдигне чукалата и да си купи остров.

В зида имаше само една порта — отпред. От ковано желязо, боядисана в черно, с няколко позлатени листа, разпръснати по нея. Точно срещу входа на къщата, до която се стигаше по много дълга права алея. Всичко това правеше мястото не чак толкова страшно за такава среща. Да, беше нетипично, но не и самоубийствено. Докарваш армията, подреждаш пехотинците в пълно бойно снаряжение пред зида на десетина метра един от друг, а единствения вход поверяваш на спецчастите. По този начин елиминираш 99 процента от конвенционалните заплахи. Някое блиндирано хъмви може би щеше да успее да проникне през тухления зид, а може би не. Но това нямаше как да се стане с по-малко превозно средство. Разбрах защо тайните служби на осем държави бяха одобрили това място. Защото го бяха приели за достатъчно сигурно.

Засега.

До началото на срещата оставаха почти три седмици, но подготовката вече беше започнала. Това беше ясно. В далечината разтоварваха някакви микробуси. На портата дежуреше полицай, който ни наблюдаваше внимателно. Не беше любезно лондонско ченге с висока шапка. Беше як широкоплещест мъж с кевларена жилетка и картечен пистолет „Хеклер и Кох“.

— Гледа ни — прошепна Кейси Найс.

— Това му е работата — отвърнах.

— Не можем просто да си тръгнем. Това би било подозрително поведение.

— Тогава да идем да си поговорим с него.

Поех със спокойна крачка към портата. Спрях на почетно разстояние, демонстрирайки онзи език на тялото, който е познат на всеки и който гласи: Не давай повод за безпокойство на онзи, който държи оръжие.

— Надявахме се да влезем — подхвърлих.

— Наистина ли, сър? — отвърна мъжът.

Местен акцент, равен глас, неутрално „сър“. Сякаш искаше да каже: Длъжен съм да използвам тази дума, но не влагам никакъв смисъл в нея.

— Предполагам, че съм подведен — добавих. — Пътеводителят ми е доста стар.

— Какъв пътеводител? — попита той.

— Останал е от баща ми, а той може би го е получил от своя баща. Нещо като семейно наследство. В него пише, че в определени дни човек може да дойде и да разгледа имението срещу билет от шест пенса.

— По-добре го продайте на някой антиквар.

— Предполагам, че шестте пенса са станали доста повече с инфлацията.

— Това място не е частно имение от трийсет години. В момента и без това е затворено. Ще ви помоля незабавно да си тръгнете.

— Добре — кимнах аз.

Бавно поехме обратно. Оглеждахме всичко наоколо. Улиците, дърветата, редиците залепени къщи, двуфамилните къщи близнаци, ниските квадратни блокове, бензиностанциите, кварталните магазинчета и трафика. Нашето такси си беше отишло и продължихме пеша.

— А сега какво? — попита Кейси Найс.

Изглеждаше уморена.

— Сега се връщаме в хотела и лягаме да спим — отвърнах.

Което не се случи заради телефонното обаждане на О’Дей. Между другото, то ме накара да съжалявам, че не съм хазартен тип. Скаранджело беше попитала кой би могъл да е вторият снайперист, а аз бях заложил на Карсън и излязох прав. Бяха открили Дацев. И го бяха арестували. Новината беше пристигнала току-що от Москва. Преди малко повече от три седмици го скрили в багажника на кола, паркирана в гараж под нощен клуб. Закарали го на някакво частно летище извън града, откъдето прелетял шест хиляди километра в източна посока. Там се окопал и зачакал, както правят снайперистите. Когато се открила възможност, пуснал един куршум в главата на собственик на завод за преработка на боксит. Според информацията на О’Дей разстоянието било малко над километър. Изпълнил бизнес поръчка, често явление в света на приватизираните природни ресурси. С едно натискане на спусъка клиентът на Дацев се превърнал във втория най-голям производител на алуминий в Русия.