Нещо лично

— Да — кимна тя. — Ако е пътно заграждение, ще се наложи да го преодолеем и да продължим напред. Не можем да си позволим отклонения. В момента виждам начин да се справим и не искам да го изгубя.

Черният бус си стоеше там.

— Добре — кимнах аз. — Да се връщаме в хотела.

27

Насочихме се към задната част на буса, паркиран пред хотела. Не беше по-голям от джип, но имаше стъкла само на предните врати. Беше боядисан изцяло в черно, без никакви надписи, доколкото можех да видя. И беше изключително чист, с излъскана като огледало каросерия. Също като колата на тюлена в Сиатъл. Но този бус повдигаше куп въпроси. Кой използва черни микробуси, поддържани в безупречно състояние? Отговорите бяха два: фирмите за коли под наем и силите на реда. Фирмите за коли обаче не предлагат такива превозни средства. Миниванове може би, но пътнически, с нормално остъкляване.

Но какво знаех аз? Това все пак беше Лондон. Може би в момента течеше някаква екологична революция, включваща внезапен ентусиазъм за чисти автомобили. Която след шест месеца ще завладее и Америка. Като бийтълсманията преди години. Но всички коли наоколо бяха порядъчно мръсни.

— Ченгета ли са? — попита Кейси Найс.

— Скоро ще разберем — отвърнах.

Прекосихме платното и продължихме към буса. Когато го наближихме, предните му врати се отвориха. Едновременно, бързо и плавно. От него слязоха двама мъже. Този, който беше откъм тротоара, бавно се обърна, а партньорът му тръгна да заобикаля предницата. Все така плавно, но с различна скорост.

И двамата бяха облечени с черни костюми под черни шлифери. И двамата бяха бели. Или по-скоро розови, ако трябва да бъдем точни. С изпръхнали устни като в студен зимен ден. Бяха по-ниски от мен, но не по-леки.

С едри лапи и широки плещи.

Препречиха ни пътя.

— Да ви помогна с нещо? — подхвърлих като беззъбия в Арканзас.

Отговори ми мъжът, който беше слязъл от по-близката врата.

— Ще бръкна в джоба си много бавно и ще ви покажа служебни документи, издадени от правителството — каза той. — Ясно ли е?

Това би могло да бъде онзи стар, но ефикасен номер.

Докато гледаме как ръката му бавно потъва в джоба и още по-бавно излиза, другият можеше да прави каквото си пожелае. Включително да сглоби току-що купен „Хеклер и Кох“ от фабрично запечатаната кутия с части.

Но ако смятаха, че им трябва оръжие, щяха да слязат от буса с насочени пистолети.

— Ясно — отвърнах.

Мъжът измести поглед към Кейси Найс.

— Госпожице?

— Да видим — каза тя.

Той бръкна в джоба си бавно, както беше заявил, и измъкна кожен калъф за документи. Черен, стар и доста протъркан. Отвори го с палец и показалец. Две найлонови джобчета, едно срещу друго, леко пожълтели. В първото имаше снимка на значка на лондонската полиция. Оригиналът сигурно бе лъскав и много внушителен, но на хартия не изглеждаше нищо особено. Второто джобче съдържаше служебна карта.

Калъфът спря на трийсетина сантиметра от лицата ни.

Палецът покриваше снимката.

— Снимката не се вижда от пръста ви — отбелязах аз.

— Извинявам се — рече мъжът.

Палецът се отмести.

На снимката беше той.

Над главата му пишеше лондонска ПОЛИЦИЯ. С достатъчно големи букви.

— Трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Какви? — попитах.

— Качете се в колата.

— А вие къде ще седнете?

Полицаят забави отговора си само секунда.

— Моля, качете се отзад.

— Мразя да съм на тъмно — казах.

— Откъм кабината има решетка и е достатъчно светло.

— Добре.

Това го изненада малко. Отново пропусна един такт. После кимна и направи крачка напред. Партньорът му също. Ние пък отстъпихме крачка назад, слязохме от тротоара и любезно зачакахме.

Мъжът, който беше заобиколил предницата, застана пред дясната странична врата. Натисна дръжката и дръпна. Упражнението беше повторено и с лявата врата. Двете врати зейнаха под ъгъл от деветдесет градуса и останаха така. Товарният отсек беше абсолютно празен, абсолютно безличен и чист като външните части. Боядисан в черно метал, пастиран и излъскан до блясък. Страничните панели бяха подсилени с допълнителни железни греди, а подът беше оребрен. Обещаната решетка се издигаше от пода до тавана.

От вътрешната страна на вратите нямаше дръжки.