Нещо лично

Мъжът обърна гръб на лявата врата и се оказа лице в лице с мен. Аз прехвърлих тежестта си на единия крак, извъртях се и забих лакът в основата на носа му. Смазващ удар, като с бухалка. Коленете му се подгънаха, главата му отскочи назад и издрънча при сблъсъка си с вратата. Не видях какво се случи с него след това, тъй като вече се завъртах в обратната посока. Отместих Кейси Найс от пътя си и същият ми лакът се стрелна към другия мъж. Беше едър и здрав, но не го биваше в ръкопашния бой. Може би се беше отпуснал, разчитайки само на външен вид и репутация. Сигурно не беше влизал в схватка от години. За да се справи с връхлитащия ми лакът, трябваше да се, наведе към мен и да поеме удара с месестата горна част на ръката си. Това винаги е болезнено, а понякога и сковаващо, но е единственият начин да останеш на крака. Но моят човек направи обратното. Абсолютно погрешен избор. Изпъна гръб и отстъпи крачка назад с високо вдигната брадичка, надявайки се да избегне удара. Това нямаше как да стане. Лакътят го улучи право в гърлото, абсолютно хоризонтално. Като железен прът, летящ с петдесет километра в час. Скоростта има значение. А човешкото гърло е пълно с всякакъв вид уязвими хрущяли и костици. Усетих как лакътят ми смаза много от тях. В следващия миг се завъртях към другия, но той нямаше въпроси към мен. Седеше на земята, подпрян на отворената врата, а кръвта шуртеше от счупения му нос. Беше излязъл от строя. Забравих за него и отново насочих вниманието си към мъжа, когото бях фраснал в гърлото. Той лежеше по гръб в канавката, хванал гърлото си с две ръце. Увредената му трахея издаваше странни подсвиркващи звуци.

Клекнах до него и го опипах. Нямаше нито пистолет, нито нож. Върнах си при мъжа, който си седеше на задника. Същата работа. Явно бяха преценили, че няма да имат нужда от оръжия. Не и посред бял ден. Не и в Лондон.

Кейси Найс бавно изплува в полезрението ми. Беше бледа като платно.

— Какво правиш, по дяволите? — попита тя.

— После ще говорим — отсякох аз. — Тук сме на обществено място. Първо трябва да ги вкараме в буса.

Мъжът в канавката едва дишаше. Сграбчих с две ръце предницата на шлифера му, вдигнах го във въздуха и рязко го завъртях. Главата и раменете му влязоха в товарния отсек, а след тях и останалата част от тялото му. Повторих упражнението и с другия, но него го хванах за яката и колана отзад. Кървеше силно, а аз не исках да се изцапам. Затръшнах вратите след тях и проверих дали са се заключили.

Не помръдваха. Както и очаквах.

— Защо правиш това? — попита Кейси Найс.

— Нали не искаше да те отклоняват?

— Но те са ченгета, за бога!

— Качвай се отпред. Трябва да преместим това нещо.

— Ти си луд!

Огледах се. Нищо особено. Коли и хора, които си гледаха работата. Зяпачи липсваха. Никой не стоеше с длан на устата, никой не се бъркаше за мобилен телефон. Бяхме игнорирани. Почти напълно и почти съзнателно. Както навсякъде по света, хората предпочитаха да гледат в друга посока.

— Ти каза, че ако възникне проблем, трябва да го отстраним по най-бързия и решителен начин.

После се насочих към шофьорската врата. Първата ми работа беше да отместя седалката максимално назад. Не се получи, защото опря в решетката. Предстоеше ми да шофирам с колене на ушите в лявото платно, с ръчни скорости и дизелов двигател. Неща, с които не бях свикнал.

Кейси Найс седна до мен. Беше все така бледа. Ключът си беше на мястото. Запалих, натиснах съединителя и размърдах лоста. По всичко личеше, че проклетото нещо има цял куп скорости. Най-малко шест освен задната. След кратък размисъл бутнах лоста наляво и нагоре.

— Имах предвид не ченгета, а съвсем други проблеми — рече Кейси Найс.

— Ченгетата са проблем като всеки друг — отвърнах. — Всъщност още по-лош. Могат да ни закарат на летището с белезници — нещо, което никой друг не може да направи.

— Това ни чака. Ще ни гонят до дупка. Ти току-що преби двама полицаи. От този момент нататък сме бегълци. Направи нещата хиляда пъти по-трудни. Милион пъти. Буквално невъзможни.

Включих мигача и погледнах в страничното огледало. Потеглих с доста придърпване.

— С тази разлика, че двамата отзад не са ченгета — казах аз.

Смених скоростите. Веднъж, два пъти, три пъти. Вече превключвах малко по-гладко. Изнесох се в лявото платно.

— Той ни показа служебната си карта — възрази Кейси Найс.

— Обзалагам се, че е правена на домашния му компютър.

— Обзалагаш се?! Какво означава това, по дяволите? Нима си готов да пребиеш сто ченгета, защото подозираш, че едно от тях е фалшиво?

Превключих за пореден път и подадох малко газ. За синхрон с трафика.