Нещо лично

Значи се занимаваше с нещо друго.

— Гледай сега — казах.

Наведох се, развързах вратовръзката му и я издърпах изпод яката. После рязко дръпнах от двете страни предницата на ризата му и тя се разтвори до четвъртото копче. Разголих гърдите му, както беше модерно едно време по дискотеките.

Татуировката не беше листо, а завъртулка върху горния ляв край на главната буква, с която започваше някакво име от три думи. Изписани високо на гърдите — там, където една жена би си сложила огърлица. Момчетата от Ромфорд.

— Предпазна мярка, в случай че ги закопчаят — поясних аз. — Благодарение на нея никой не ги закача.

Затръшнах вратата и вдигнах дръжката нагоре. Заключено.

Кейси Найс мълчеше.

— Какво? — погледнах я аз.

— Рискът беше прекалено голям — каза тя. — Ами ако беше сгрешил?

— Направи ми впечатление как хората избягват да ни гледат. Знаели са за какво става въпрос. И може би са свикнали. Може би в подобни квартали тези черни бусове означават само едно. Може би именно по този начин изчезват хора и не ги виждат повече.

Тя не каза нищо.

— Освен това бяха само двама — продължих аз. — Ако някой ни преследва като двойка анонимни чужди агенти, то това ще е Специалният отдел, който трябва да оправдава огромния си бюджет. А тези момчета обичат драмата и със сигурност щяха да повикат три-четири екипа от Отряда за бързо реагиране със сълзотворен газ. Щяхме да сме двама срещу петдесет, като в бойна зона. Нещата отдавна не са като по филмите. Тези момчета не обикалят града, облечени в шлифери.

— Кога се усъмни?

— Би трябвало да използват някой безличен седан и да се представят като агенти на МИ5. От тях човек може да очаква всякакви номера.

Качихме се обратно в кабината и аз се наведох да отворя жабката. Вътре имаше два мобилни телефона, и двата за еднократна употреба. Бяха чисто нови, все още в кутийките си. Абсолютно непроследими, ако бяха платени в брой. А тези със сигурност бяха такива. Доста усърдни предпазни мерки. Беше ясно, че ромфордските момчета са се захванали с трудна задача. Всяка операция носи своите рискове. Включително прибирането на двама нищо неподозиращи чужденци пред вратата на евтиния им хотел. Би могло да се случи всичко. Например точно като ни атакуват, покрай нас да мине някое неподкупно ченге. Оттук и отсъствието на ножове и пищови, а също така и на регистрирани телефони. Ако прокурорът няма за какво да се залови, не ти повдига обвинения.

Напуснах площадката с неравния асфалт и отново излязох на пътя.

Изминахме километър и половина на юг и завихме на изток към Ромфорд. И аз като повечето хора не обичам да оставам длъжен. Но за целта ми трябваше трибуна, за да направя изявление. Исках бусът да бъде открит след ден-два, исках да видя кой го открива от безопасно разстояние. Започнахме да обикаляме, за да открием подходящо място. Спряхме се на паркинг с напукана бетонна настилка зад един супермаркет. Другият му край опираше в гърба на някакъв хотел, разположен в две стари къщи на калкан. С много прозорци. Кейси Найс потърси карта на района в Гугъл и локацията се оказа задоволителна. Хотелът се намираше на едно голямо шосе, пресичащо града от север на юг, с отбивки както в източна, така и в западна посока.

— Със сигурност ще имат свой човек там — обяви тя. — Както в таксиметровата компания. Най-вероятно срещу отстъпка в цената на принудителната охрана. Може би отстъпката е сериозна, защото онзи, който ни откара до Уолъс Корт, им е звъннал веднага.

— Уолъс Корт е в обхвата на техния радар — кимнах аз. — Но това място не е. Те са сигурни, че вече са ни пипнали. Ще тръгнат отново да ни търсят чак когато открият буса. Което означава, че засега сме окей.

Направихме още един кръг и спряхме на стотина метра преди входа на паркинга. Предложих на Кейси Найс да ме чака на ъгъла.

— На паркинга може би има камера — рече тя.

— Ще си наведа главата надолу — отвърнах.

— Няма да е достатъчно. Хора като теб се запомнят лесно.

— Ще сме напуснали страната още преди да са прегледали видеозаписите.

Вместо отговор тя слезе от колата и започна да се отдалечава. Помнех какво сме докосвали и се заех с бърсане. Използвах вратовръзката на покойника. Външните дръжки, вътрешните дръжки, кормилото, скоростния лост, коланите, регулаторите на седалките, жабката. Хвърлих вратовръзката в канавката, смъкнах якето от раменете си и издърпах ръкавите надолу, за да покрият пръстите ми. Насочих буса към едно от свободните места в близост до товарната рампа на супера. Там изключих двигателя, извадих ключа и натиснах бутона за дистанционно заключване. След това си тръгнах с наведена глава, заковал очи в бетона под краката си.