Нещо лично

Найс ме чакаше на ъгъла. Изминахме една пресечка, завихме и не след дълго се озовахме на широка улица с четири платна, значително по-оживена от останалите. Автобуси, камиони и леки коли, наредени в плътни колони. Вратата на хотела се намираше точно там, където очаквахме. Преди трийсетина години фоайето със сигурност беше изглеждало свежо и чисто, но не и сега. Поискахме стая откъм паркинга с претекста, че тези откъм шосето са прекалено шумни. Обяснихме, че от авиокомпанията са ни загубили багажа, но очакваме всеки момент да го донесат. Платих с банкноти от пачката на покойника. Получихме голям месингов ключ и поехме нагоре по стълбите.

Стаята беше студена и малко влажна, но в замяна на това гледката беше отлична. Паркингът беше точно отдолу. Бусът се виждаше много добре, обърнат със задницата към нас. Кейси Найс седна на леглото, а аз придърпах стола на тоалетката, която беше далече от прозореца. Не исках някой да вдигне глава и да види две бледи физиономии, залепени за стъклото. Винаги е по-добре да стоиш по-навътре, в сумрака на стаята. Като Джон Кот в Париж, проснат върху масата в трапезарията.

После зачакахме. Както го бях правил много пъти. Чакането беше съществена част от работата на силите на реда, а и от живота в армията като цяло. Дълги периоди на еднообразие и от време на време нещо по-вълнуващо. Аз бях добър в чакането. Оказа се, че и Кейси Найс си я бива. Най-вече защото остана будна след предишната безсънна нощ. Седеше кротко, без да напряга поглед, но и без да го отмества от наблюдаваното място.

В един момент отиде до банята и аз се запитах дали не е заради хапчетата, но не казах нищо.

След което тя зададе неизбежния въпрос.

— Зле ли се чувстваш заради човека?

— Кой човек?

— Който умря.

— Искаш да кажеш онзи, когото хладнокръвно убих?

— Да. Не се ли чувстваш зле?

— Не.

— Наистина ли?

— А ти?

— Малко.

— Защо? Дори не си го докоснала.

— Въпреки това.

— Имал е избор — казах. — Да прекарва дните си, помагайки на възрастни жени да пресичат улицата, да отиде доброволец в библиотеката. Предполагам, че някъде тук има обществена библиотека. Би могъл да набира средства за Африка или за други места, които се нуждаят от пари. Би могъл да върши много благородни неща. Но не го е направил. Умишлено не го е направил и е предпочел да изнудва хората за пари и да им причинява болка. И в крайна сметка отвори погрешната врата. Това, което го сполетя, е негов проблем, а не мой. Беше абсолютно безполезен. И прекалено глупав, за да живее.

— Глупостта не е престъпление. Но така или иначе, в тази страна няма смъртно наказание.

— Вече има.

Тя не отговори и отново настана мълчание. Навън постепенно се смрачаваше. На паркинга под нас се разля жълтеникавата светлина на живачна лампа. Беше окачена на висок стълб в средата и осветяваше задницата на черния бус сравнително добре. Шофьорите, които влизаха и излизаха от паркинга, само го поглеждаха и отместваха очи. Отначало си помислих, че знаят чий е и това ги притеснява. След което осъзнах, че причината е друга.

— Другият вика и блъска — рекох.

Което си беше моя грешка. Трябваше да го предупредя да не го прави. Или да взема мерки да не може да го прави. Но сега това променяше времевата ми рамка. Вече не можех да се радвам на цял ден ваканция. Разполагах с два часа, не повече. Въпреки че засега гражданите на Ромфорд не проявяваха желание да се правят на самаряни. Никой не си мръдна пръста за човека в буса без стъкла. Хората просто извръщаха глави и бързаха да се махнат от паркинга. Поредното доказателство, че тираните не могат да предизвикат нито обич, нито съчувствие.

— Гладна съм — обади се Кейси Найс.

— Наоколо храна колкото щеш — отвърнах. — Дюнери, печени пилета, пица, хамбургери, изобщо за каквото се сетиш. По всичко личи, че това е световната столица на бързото хранене.

— Да си вземем нещо?

— Яж, когато можеш, това е златното правило.

— Ти гладен ли си?

— Малко.

— Какво предпочиташ?

— Пица със сирене. По-малко вероятно е в нея да попаднат части от плъхове и гълъби. Или от кучета и котки.

— А за пиене?

— Нещо, което е правено във фабрика и е в запечатана опаковка. Все едно какво.

— Дали ще е безопасно за мен?

— Зависи какво ще си поръчаш.

— Имам предвид да се мотая из квартала.

— Тревожиш се да не те нападнат и оберат?

— Тревожа се да не бъда засечена от бандата.

— Те не ни търсят. Мислят, че са ни спипали.

— Има разлика между търсене и случайно засичане.

— Ако трябва да опишеш себе си с десетина думи, какви ще бъдат те?

— Физически или психологически?

— Представи си, че си на мястото на шофьора на таксито, който ни е издал.

— Не съм много сигурна.

— Млада жена със среден ръст, конска опашка, облечена с кафяво кожено яке. Това им е казал. Няма какво да направиш по отношение на пола и ръста, но можеш да махнеш конската опашка и якето. По този начин се превръщаш само в една двайсет и няколко годишна жена, облечена с джинси и тениска. Наоколо има поне сто хиляди такива. Ще си в пълна безопасност.