Нещо лично

— Просто съпътстващо начинание, господин Бенет. Едно малко проучване, което няма връзка с нещата тук. Но трябва да стане бързо, разбрахме ли се? Само лице в лице. Нищо на хартия, нищо по веригата. Само като хоби, ясно?

Той кимна. Очите му се извърнаха към вътрешността на сградата. Към изобилието от коридори, стълбища и стаи.

— Искаш ли да разгледаш още нещо?

— Не, тук приключихме — поклатих глава аз. — Тръгваме си и никога повече няма да се върнем. Както семейство Дарби си е заминало при строежа на магистралата. Уолъс Корт вече не съществува за нас.

— Защо?

— Защото нещата никога няма да стигнат до тук.

— Сигурен ли си?

— Сто процента.

Той замълча.

— Ти каза, че изходът трябва да бъде благоприятен — продължих аз. — Че трябва да си помагаме взаимно. Че това е начинът, по който трябва да се работи.

— Така е.

— В такъв случай се отпусни и ми повярвай. Усмихни се. Нещата никога няма да стигнат толкова далече.

Той не се усмихна.

Потеглихме обратно към хотела, затиснати от трафика. Може би това беше сутрешният час пик — шейсет минути след изгрев слънце, — или може би малко след него. Трафикът беше убийствен. Огромният град продължаваше да всмуква в себе си стотици хиляди коли, но вече неохотно и доста бавно. Добрахме се до хотела на Парк Лейн цели два часа след като го бяхме напуснали, като прекарахме в колата две трети от това време. Тук беше по-зле дори от Ел Ей.

Бенет подаде ключа за колата си на момчето пред входа, като всеки нормален клиент. После и тримата взехме асансьора за ресторанта на последния етаж с надеждата, че сервирането на закуската все още не е прекратено. Избрахме сепарето зад една от носещите колони. Не толкова добра гледка, но повече усамотение. Бенет не преставаше да натиска копчетата на телефона си. Обясни, че поръчва нещата, от които се нуждаем. Включително подробни карти и архитектурни планове от районния кадастър, плюс три комплекта въздушни снимки — едни от спътник, втори от хеликоптер с инцидентно отклонение от маршрута си и трети от неизвестен източник, който според слуховете бил американски безпилотен самолет. Но официално в страната американски безпилотни самолети нямало и именно по тази причина източникът бил наречен неизвестен. Каза още, че всичко трябва да бъде качено на обезопасен таблет, който ще ни бъде донесен в хотела.

— Не можем да си позволим косвени жертви — добави Бенет. — Не и там. На улицата ще има обикновени граждани. Няма да са много, но би било жалко да загинат. Отдавна трябваше да се погрижим за всичко това. Бихме могли да заложим бомба и да обясним взрива с изтичане на газ.

Скоро след това той си тръгна, а ние с Найс останахме още малко. Аз на допълнителна чаша кафе, а тя над остатъците от препечения си сандвич.

— Откъде този внезапен интерес към блиндираните стъкла? — подхвърли Найс.

— Просто една моя теория — отговорих.

— Нещо, за което трябва да знам?

— Още не. Въпросната теория изобщо не променя непосредствените ни планове.

— Дали Бенет ще ти достави исканата информация?

— Мисля, че да.

— Защо? И той ли вече ти дължи услуга? Или нещо пропускам?

— Това е като войнишката солидарност. Трябва да я пробваш, защото със сигурност ще те направи по-щастлива.

— Той е от британската армия, така ли?

— Обърни внимание колко пъти Бенет повтори, че сега нещата са променливи. Това може да означава само едно — че обединяват своите специални служби. Най-доброто, с което разполагат. От всички различни агенции правят отбор на звездите. И кой ще поеме ръководството на подобно формирование?

— Всички биха го пожелали.

— Точно така. Желаят го толкова силно, че ако не го получат, главите им ще се пръснат в буквалния смисъл на думата. Но чия глава ще се пръсне най-зле? Кой ще донесе от девет дерета вода само и само да изберат него?

— Не знам.

— САС. Те не обичат собствените си офицери, какво остава да работят за други. По-лесно е да им възложат командването и очевидно го правят в момента. Това е добър ход. Защото така или иначе познават най-добрите командоси. Освен това в боя участва тяхно куче. Ренегатът Карсън. Бенет го иска толкова силно, колкото аз искам Кот.

— Бенет е командос от Специалната авиодесантна служба?

— Несъмнено.

— Какъв трябва да бъде следващият ни ход?

— Да проникнем в къщата на Джоуи.

— Вътре?!

— Бих предпочел да ги подмамим навън, но това е трудна работа. Един от тактическите въпроси, останали без отговор. Изучавахме го в школата. По-лесно е да направим така, че никога да не излязат живи, но не е там работата. Как да ги накараме да излязат навън? Никой не знае. И никой не е знаел. Помня, че баща ми изучаваше този проблем и включваше и нас в заниманията си. Брат ми Джо предложи една машина, която да прилича на гигантски субуфер и да генерира инфразвукови вълни в посока на противника. Наистина ниски честоти и с много мощен звук. Каза, че според някои учени съвременните хора имат ниска търпимост към такова нещо.

— А ти какво отговори?

— Имай предвид, че аз бях по-малкият.

— Какво отговори?