Нещо лично

Слязохме от колата. Бенет кимна на второто ченге и то му отвърна. После побърза да ни вкара в сградата, сякаш се срамуваше, че могат да го видят с нас. А може би се страхуваше, че Кот вече се е прицелил в мен, и не желаеше да бъде на открито в моя компания. Беше оцелял в Париж и положително не искаше да го свитнат в Лондон.

Вратата беше близо петстотингодишна, от монолитно дърво с железен обков, осеяна с гвоздеи колкото топки за голф. Вътре видях потъмняла от времето ламперия, почти черна, но старателно намазана с восък. Подът беше покрит с износени каменни плочи, които стигаха до огромно огнище, облицовано с варовик. Букови пейки и тапицирани столове, електрически крушки в железен свещник. Маслени портрети на мъже със строги лица, облечени в костюми от времето на Тюдорите. Последвахме Бенет по някакъв коридор вдясно и не след дълго се озовахме в реновирано помещение с бели стени и акустичен таван. Отвъд него имаше друго подобно, но с по-малки размери и голяма врата в дъното.

— Това е страничният вход — поясни Бенет. — Пред него ще бъде палатката на вашия президент. Предполагаме, че всички ще я използват за безопасен достъп до останалите помещения. Стаите имат естествено осветление, но са достатъчно големи за аранжиране на мебелите в средата, далече от прозорците. Единствените слаби точки са навън, където ще се провеждат импровизираните разходки и ще бъдат правени официалните снимки.

Поехме обратно по същия път, но се отбихме в един коридор вдясно доста преди преддверието. Този коридор беше покрит с проскърцващ паркет. Отведе ни до тясна стаичка, чието единствено предназначение беше да осигури достъп до широките френски прозорци и верандата пред тях.

— Това е сборният пункт за снимката — рече Бенет. — Влизат, подреждат се и се преброяват, за да проверят дали някой не е останал в тоалетната. След това излизат навън.

За миг си представих, че съм един от тях, и погледнах през прозореца. Намирахме се отдясно спрямо центъра на сградата. Верандата беше полукръгла от вътрешната страна, което означаваше, че ще излезем малко встрани от най-дълбоката й част. Това беше добре. Благодарение на извивката стъпалата към моравата бяха малко по-близо, позволявайки на по-ниските мъже да изминат по-кратко разстояние в сравнение с по-високите. Фотографите вероятно щяха да заемат позиция леко вдясно, което означаваше, че къщата ще бъде малко под ъгъл. Далеч по-добър фон от един сляп зид, напомнящ на затворническа снимка.

Сложих длан върху бравата, питайки се дали не се отнасям пренебрежително към тях, като си представям насилените им усмивки и престореното учудване от бързата смяна на скоростите. Може би объркването им щеше да е искрено. В палатката, през страничната врата с контролиран достъп, далече от прозорците — тези хора прекарваха голяма част от живота си под стриктно наблюдение. И изведнъж трябваше да се появят на открита веранда. А това си беше повод за смущение. Бавно излизат навън, спират на място с високо вдигнати глави и поглеждат към най-близкия си колега, не по-малко уплашен от тях. После пъчат гърди и се усмихват. Без да мърдат повече. Без да знаят какво ги дебне под високото синьо небе.

Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.

Отворих вратата, излязох навън и застинах на място.

Въздухът в ранното утро беше студен и малко влажен. Подът на верандата беше покрит със сивкави каменни плочи, изтъркани от времето и изгладени от дъждовете. Изправих се точно в средата и се взрях право пред себе си. След известно време се обърнах леко наляво и се огледах. После се обърнах обратно и бавно закрачих към моравата. Спрях на сантиметри от нея и сключих ръце зад гърба си. Като състезател по скокове във вода, стъпил на ръба на дъската. С издут гръден кош и високо вдигната глава. Сякаш се готвех за групова снимка или ме бяха изправили пред наказателен взвод.

Широката морава се разстилаше чак до задната част на зида. Отвъд него бяха обраслата с шубраци ничия земя, предпазната мрежа и магистрала 25, която на това място имаше поне по четири ленти в двете посоки. Точно в този миг и на това място отхвърлих предположението на Бенет за магистралата. Нямаше как да се осъществи доставка в последния момент, нямаше подходящо място затова. Трафикът беше едновременно бърз, натоварен и тежък. Тежък в буквалния смисъл. Някои камиони бяха наистина огромни, а каращите с висока скорост се движеха точно по най-близката лента, наподобяващи огромни, свистящи във въздуха тояги. Дори най-отдалечените от асфалта дървета се превиваха и тресяха от въздушната струя. Всеки спрял на банкета микробус би се тресял не по-малко от тях, а стрелецът върху специалната платформа в товарния отсек щеше да се чувства не по-малко зле. Тя неизбежно щеше да се клати и друса почти непрекъснато, на непредвидими интервали. От там разстоянието до мишената щеше да е около километър. Куршумът, изстрелян при тези условия, най-вероятно изобщо нямаше да улучи къщата. Крайно неподходящо място. Отхвърлих го без никакви колебания.