Нещо лично

— Твоето премеждие в Париж ни накара да се замислим. Изстрелът беше произведен от почти километър и половина и щеше да е смъртоносно точен, ако не беше внезапният вятър. Затова с оглед видимостта към задната морава и верандата сме набелязали около шестстотин подходящи за стрелба позиции в радиус от километър и половина.

— Което означава, че ще трябва да претърсвате по сто и двайсет на ден, за да сте сигурни, че ще ги откриете — обади се Кейси Найс. — Можете ли да го направите?

— Абсолютно не — отвърна Бенет. — Освен това трябва да държим под око и магистрала Двайсет и пет. Тя е единственият път за доставка в последния момент. Представете си товарен бус без прозорци, който отбива на банкета, а във вътрешността му е монтирана платформа за стрелба. Малка дупка в страничната стена и мощни оптически мерници на пушките. Оттам със сигурност се вижда както задната веранда, така и цялата морава пред нея.

— Не можете ли да затворите магистралата? — попитах аз.

— Магистрала Двайсети пет? Абсурд! Би означавало да блокираме цяла Югоизточна Англия. Обсъждаме идеята да затворим най-крайната лента под претекст ремонт, но и това няма да е лесно. Тази магистрала има много особена динамика. Нещо като теорията на хаоса — една пеперуда размахва криле в Дартфорд и двеста души изпускат полетите си от летище „Хийтроу“, което се намира на цели шейсет километра от там.

Откъснах поглед от окулярите и се облегнах назад.

— Излиза, че трябва да ги заковем, преди да са напуснали къщата на Джоуи.

— Мисля, че това е най-доброто решение — кимна Бенет.

— А ти си убеден, че те ще останат тук още няколко дни?

— Не мога да бъда убеден, но предполагам, че е твърде вероятно. Желязото се кове, докато е горещо.

Чух как Кейси Найс си поема дъх.

— Не и тази вечер — казах.

— Защото е прекалено рано? — погледна ме Бенет.

— Направи го веднъж, но го направи добре.

— Тогава кога?

— Ще ти изпратим есемес. Вече ти имаме номера.

Бенет заключи вратата на боулинг клуба, върна ключа под камъка и тримата поехме по обратния път. Напуснахме площадката с черните камъчета и стъпихме на тясната пътека, покрита с чакъл. Не след дълго излязохме на пустите улици и се насочихме към кръчмата, зад която търпеливо ни чакаше воксхолът. Точно там, където го бяхме оставили, недокоснат и дори непритиснат от други автомобили.

— Накъде? — попита Бенет.

— Карай към някоя денонощна аптека — отвърнах.

— Защо?

— Искаме да си купим четки за зъби.

— А после?

— После в хотела.

— Знаех си, че американците са железни, когато работят.

— Ще ставаме много рано — казах. — Бъди готов, защото ще ни караш.

— Къде?

— До Уолъс Корт.

— Защо?

— Искам да стъпя на задната веранда.

— Ако ги заковем, преди да напуснат къщата, Уолъс Корт престава да има значение — рече Бенет.

— Надявай се на най-доброто, подготви се за най-лошото. Ендшпилът може да се разиграе и в последните пет минути, преди да натиснат спусъците. Трябва да се запознаем с обстановката на място. Трябва да пресеем онези шестстотин възможни места за засада. Искам първите десет от тях. В най-лошия случай, първите петдесет.

— Улиците наоколо гъмжат от ромфордски момчета.

— Надявам се да е така. Искам да видят, че още съм тук и продължавам да ровя. Искам посланието да стигне до Кот, при това максимално бързо.

— Обратното не е ли по-добре? Би могъл да ги изненадаш.

— Изненадата е хубаво нещо — кимнах аз. — Но понякога е още по-хубаво да ги извадиш от равновесие.

— Едва ли някой може да ги извади от равновесие.

— Не се иска много, за да пропуснеш мишената от разстояние километър и половина. Два удара в минута повече. Той ме мрази, защото го пратих в затвора. Мрази и себе си, защото ми позволи да го пречупя. Тези неща със сигурност ще ускорят пулса му. Искам да знае, че идвам, тъй като това е единственият начин да оцелея достатъчно дълго, за да стигна до него.

Той ни остави на кръговата алея пред „Хилтън“. Изчака ни да слезем и потегли. А ние с Кейси Найс се разбрахме да се срещнем в прочутия ресторант на последния етаж за късна вечеря. След двайсет минути, защото знаех, че тя иска да си вземе душ. И аз направих същото. Влязохме почти едновременно. Тя изглеждаше добре, вероятно благодарение на своята решителност. И защото беше на двайсет и осем, все още пълна с енергия и издръжливост, плюс известно количество оптимизъм.

Получихме квадратна маса до прозореца с великолепна гледка към мигащите светлини на града, прорязани от черното петно на парка. Стъклото беше достатъчно огледално, за да виждаме всичко, което се случва в салона зад нас. Две в едно, панорама плюс сигурност. Наистина добра сделка. Поръчахме си питиета — бутилка минерална вода за нея, черно кафе за мен. Запалена свещ, кристал, далечни звуци на пиано.

— Много очарователно — възхити се тя. — Като на кино.

— Така е — съгласих се аз.

— Това е сцената, в която ще се опиташ да се отървеш от мен, нали?

— Защо да го правя?

— Защото става напечено.

— Подобна ситуация изисква поддържане на числеността, а не намаляването й.