Нещо лично

Качихме се заедно в асансьора, но аз слязох пръв, тъй като моята стая беше два етажа над нейната. Чистачката беше минала през стаята ми, защото пердетата бяха спуснати. Дръпнах ги и се загледах в околните покриви. Най-близките сгради се намираха на стотина метра. Удобната средна дистанция за всеки гъстонаселен град. Удобен ъгъл, ясни очертания. Вдигнах очи и се опитах да си представя двойно по-голяма стрелкова дистанция, двеста метра. После повторих операцията още веднъж за четиристотин. Продължих да удвоявам, достигнах осемстотин, а накрая хиляда и шестстотин.

Очите ми бяха заковани в далечния хоризонт. Ако Ромфорд беше „Мейфеър“, със сигурност щеше да се наложи да претърсваме десет хиляди локации.

„Ще ми позволиш ли да извърша ареста?“, беше попитала Доминик Кол.

А аз бях казал: „Да“.

Като награда. Като признание, а може би и като комплимент. Като боен орден или заслужена привилегия. Сама беше свършила цялата работа. Всички идеи и пробиви бяха нейни. Оттам и наградата. Която беше крупна според жаргона на военните, тъй като и врагът насреща ни беше крупен. Не физически, доколкото си спомням. Години по-късно забих един шиш в мозъка му, но нямам спомени за едър мъж. Беше голям по-скоро с властта си.

С престижа и влиянието си. Наистина голям удар, особено за жена. В онези години признанието беше нещо важно. А Доминик Кол го заслужаваше. Тя свърши работата, тя даде идеите, тя направи пробивите. Беше много старателна и много умна.

Но това не я спаси.

Съблякох се и си легнах, но оставих пердетата дръпнати. Надявах се, че сиянието на града ще ме успокои, а изгревът ще ми помогне да се събудя.

В седем и една минута на следващата сутрин вече пътувахме към Уолъс Корт с колата на Бенет, която този път не беше анонимен син воксхол, а анонимен сребрист воксхол. Иначе бяха абсолютно еднакви. Като коли под наем. Движехме се по същия път, но по-бързо, тъй като сутрешният трафик беше по-интензивен в обратната посока. Към града. Час пик, но не за нас. Бенет изглеждаше уморен. Кейси Найс беше окей. Не разговаряхме. Нямаше какво да си кажем. За Бенет това очевидно беше губене на време. Можеше и така да се окаже. Но шансът да се получи нещо винаги съществува. Така че да не си казваш после: „Ако знаех това, което сега вече знам“. Често повтаряна фраза. Включително и от майка ми навремето. Постоянно я използваше и беше искрена. Но я изричаше така, сякаш правеше фонетични упражнения. Декламираше я като човек, който учи чужд език (нейният случай беше именно такъв). Цялото й внимание беше насочено към последните думи, за да докара низходящата интонация.

Сега вече знам. Като барабанни удари. Отчетливи и някак злокобни, като тимпаните в началото на мрачна симфония. От Шостакович може би.

Сега вече знам.

Двайсет минути след като пристигнахме, вече знаех.

40

С приближаването ни започнах да виждам нещата, които ми бяха познати от таксито. Онова, второто, което бях поръчал по правилния начин, по телефона. Бях минал по част от улиците, които бяха малко по-оживени, по-тесни и по-натоварени, отколкото би трябвало да е в предградията. Спомних си дори част от магазините. Килими, мобилни телефони, пилета, хамбургери, дюнери. И просторното зелено пространство отвъд тях, хубавата стара къща, безумния зид, който след толкова години продължаваше да отделя къщата от Лондон.

На входа дежуреше същият нисък и широкоплещест мъж с кевларената жилетка и картечния пистолет „Хеклер и Кох“. Бенет му кимна и той направи крачка към портата, за да ни отвори, но после ме забеляза, огледа ме и каза:

— Вие сте господинът с пътеводителя. С входната такса от шест пенса. Добре дошли отново, сър.

После ни отвори. Без проверка по радиостанцията, без писане на пропуски, без изисквания да види служебните ни значки. Просто кимна и намигна едва забележимо. Беше облечен с нещо като бойна униформа, но синя и с надписи Общинска полиция на няколко места, включително върху кевларената жилетка. Ненатрапчиви, избродирани с черен конец или щамповани с черно мастило като някакво корпоративно лого, което да ме убеди, че наистина е ченге. Бях сигурен, че е така, както и че Бенет не е ченге, но той също кимаше и намигаше в отговор и това изглеждаше напълно достатъчно за униформения с картечния пистолет.

В момента нещата са доста променливи.

Прекосихме алеята и паркирахме на чакъла в близост до входната врата, на няколко крачки от още един въоръжен полицай. Къщата представляваше голям правоъгълник, много по-дълъг, отколкото широк. Оставаше си такъв, въпреки че на някои места имаше разширения — нещо като пристройки, залепени за външните стени. Но те не се набиваха на очи. Издължената фасада приличаше на четири отделни кутии за обувки, поставени една до друга. Може би по времето на кралица Елизабет бе имало дефицит на дъбови трупи, достатъчно дълги, за да бъдат използвани като носещи греди. Вероятно защото баща й неотдавна бил създал Кралския флот. Били построени много кораби. Трябва да бяха изсекли цели дъбови гори.