Невинните

Но на кого му бе притрябвала страница от журнал за посетителите в някакъв си хоспис? Отговорът беше очевиден: на някой, който е искал да скрие името на точно определен посетител, дошъл при Елизабет ван Бойрън.

Брум? Гети? Уинд? Двама от тях? Или може би тримата заедно?

Сигъл твърдеше, че не е виждал Брум от десет години, а Гети и Уинд — още от Първата война в Залива. Касиди от своя страна заяви, че след войната е виждал единствено Гети.

Но имаше и друга възможност — някой от споменатите трима (или всичките заедно) да е научил за болестта на Ван Бойрън и да е дошъл да я види още когато състоянието ѝ е било значително по-добро. Сигъл спомена, че тя ту идвала в съзнание, ту изключвала. Дали не бе казала пред тях нещо важно? Нещо, заради което се беше наложило и тримата да бъдат убити? Едно доста странно на пръв поглед предположение, което обаче не беше много по-различно от многобройните абсурдни теории, задръстващи напоследък съзнанието на Роби.

Той провери датите на страниците преди и след откъснатата. Беше станало преди осем дни. Сигъл бе пощаден, защото бе прекъснал посещенията си още преди месец. Рик Уинд бе убит пръв. Това най-вероятно бе станало веднага след евентуалното му посещение при Ван Бойрън. А ако Къртис Гети не се бе появил в хосписа, това обясняваше разгорещената дискусия в закусвалнята, на която свидетел бе станала сервитьорката Шерил Косман. Брум бе казал на Гети, а след това и на Уинд. Или в обратен ред. Роби нямаше как да бъде сигурен, преди да разбере кой от тях е ходил при болната жена. Но едва ли бе Гети, защото той нямаше кола, за да измине целия път до Манасас.

Не бяха допуснали никакъв риск. Ликвидирали бяха всички: съпрузи, съпруги, включително и една бивша, която на всичкото отгоре се оказваше и опасна юристка, работеща за правителството.

Семейство Брум бе успяло да се измъкне. Поне за малко. Но те ги бяха пипнали благодарение на неволната помощ на Роби.

Замисли се за момента, в който се бе появил апаратът за командно дишане. Беше поставен не само за да поддържа живота на умиращата жена, но и заради още нещо — да ѝ попречи да говори в редките моменти на просветление.

За да не каже още нещо! Напъхали са тръбата в устата ѝ, лишавайки я от възможността да говори.

Но причината за смъртта на бившите ѝ колеги в армията несъмнено беше нещо, което бе успяла да им каже преди това.

Роби изскочи от апартамента и повика асансьора. Предстоеше му посещение в хосписа.

90

Часовете за посещения отдавна бяха отминали, но настойчивото чукане по стъклената врата все пак успя да привлече вниманието на някаква сестра. Роби ѝ показа значката си и тя му отвори.

— Трябва да видя Елизабет ван Бойрън — обясни той. — И то веднага!

— Това е невъзможно — отговори сестрата, жена на трийсет и няколко с късо подстригана руса коса.

— Нали не са я преместили другаде?

— Не.

— Тогава защо?

Жената понечи да отговори, но в същия миг Роби зърна сестрата, с която беше разговарял в болничната стая.

— Пак ли сте тук? — попита с видимо раздразнение тя.

— Къде е Ван Бойрън? Трябва да я видя!

— Тя не може да ви види.

— Но защо? — възкликна Роби и заби подозрителен поглед в лицето ѝ.

— Защото преди три часа госпожа Ван Бойрън почина.

— Какво се случи?

— Просто изключиха респиратора.

— По чие нареждане?

— На лекаря ѝ.

— Как така? Нали трябва да вземат съгласието на семейството ѝ?

— Не мога да ви кажа нищо повече.

— А кой може?

— Лекарят ѝ, предполагам.

— Име и телефон. Веднага!

Роби набра номера, който получи от сестрата. Докторът не пожела да обсъжда детайлите около смъртта на Ван Бойрън и това го принуди да смени тона.

— Аз съм федерален агент — каза той. — Опитвам се да разбера какво става тук. Моля, разкажете ми всичко, което ви е известно. Нямаше да се обръщам към вас, ако не беше важно.

— Не бих изключил апарата без официалното разрешение на семейството — каза докторът.

— Кой ви го даде?

— Господин Ван Бойрън — отвърна след кратка пауза човекът насреща. — Единствено той има това право.

— И ви каза да отстраните тръбата, така ли? Защо е променил мнението си?

— Нямам представа. Просто изпълних това, което искаше.

— По телефона ли разговаряхте, или той дойде тук?

— По телефона.

— А не е ли странно, че не е пожелал да присъства на последните мигове от живота на съпругата си?

— Ако трябва да бъда откровен, и аз си зададох този въпрос, агент Роби. Може би е имал по-важна работа… Лично аз обаче не мога да си представя подобно нещо.

— Знаете ли къде работи?

— Нямам представа.

— А виждали ли сте го лично?

— Да, много пъти. Изглеждаше съвсем нормално. Беше силно привързан към жена си, полагаше огромни грижи за нея. Честно казано, аз го харесвах.

— Но въпреки всичко не е пожелал да се сбогува с нея — каза Роби.

— Пак повтарям, че за мен това е необяснимо.

Роби прекъсна връзката и се обърна към сестрата.

— Тук ли е още тялото?

— Не. Взеха го от погребалната агенция.

— А съпругът ѝ изобщо не се появи, така ли? Дъщеря ѝ знае ли?