Невинните

Онази сестра беше права: това не беше място за лечение или поддържане на живота. То бе създадено да помага на хората да умрат достойно. Сред удобства и душевен покой.

Но жената в леглото не приличаше на човек, който умира в покой. Трябваше просто да я оставят да си отиде. Да се прехвърли на по-добро място.

Роби взе снимката и я вдигна пред очите си. Хубаво семейство. Александра ван Бойрън беше красива, с мека тъмна коса и игрива усмивка. Камерата беше успяла да хване енергията в очите и тялото ѝ. Таткото изглеждаше малко недодялан, тъжен и примирен. Сякаш вече усещаше какво ще поднесе съдбата на любимата му съпруга в близко бъдеще.

В един момент от живота си самият Роби беше пожелал да има такова семейство. Разбира се, това желание отдавна беше отминало, но понякога той все още си мислеше за него. И в този момент в съзнанието му изплува лицето на Ани Ламбърт. Изненадан, той тръсна глава, за да го прогони. Изобщо не можеше да допусне, че такова нещо е възможно.

Излезе навън и пое към Арлингтън под лъчите на залязващото слънце.

Целта му отново беше онзи каубойски бар, построен от Джеръм Касиди. Този път се придвижваше значително по-бързо и малко преди пет закова колата пред заведението. Влезе вътре, поръча си бира и попита за Касиди. Човекът се появи няколко минути по-късно. Приближи се към Роби с несигурно изражение и огледа чашата бира пред него с такова внимание, сякаш съдържаше тротил, който всеки момент щеше да избухне.

— Искам да поговорим — рече Роби.

— За какво?

— За Джули.

— Какво за нея?

— Възнамеряваш ли да ѝ съобщиш, че си ѝ баща?

— Ела да седнем — промърмори Касиди и го поведе към едно от ъгловите сепарета. В заведението имаше не повече от петнайсетина клиенти. — Ранните пиячи идват някъде около пет и половина — каза той, след като се настаниха. — Към седем тук вече ще бъде претъпкано. Към осем ще има място само за правостоящи край бара, но в единайсет и половина всичко приключва. Хората във Вашингтон се забавляват здраво, но и здраво работят. Особени онези, които носят униформи.

Роби държеше с две ръце халбата си, но не отпиваше. Чакаше Касиди сам да натисне спусъка и да изстреля отговора на въпроса му. Касиди най-сетне се облегна назад и опря длани на масата.

— Първо ми кажи как, по дяволите, разбра.

— Никой не пише купища писма до «приятели». Особено пък ако са от мъжки пол. Ти не си харчил време и пари само за да ги откриеш. Видях как светна лицето ти, когато видя Джули. Не си я виждал от бебе, но веднага разбра коя е. Всъщност не беше чак толкова трудно да навържа нещата. Особено след като попаднах на една твоя снимка отпреди двайсет години, на която си в униформа. Джули наистина прилича повече на майка си, но е взела и доста от теб.

Касиди изпусна дълбока въздишка и кимна.

— Мислиш ли, че знае?

— Не. Има ли някакво значение за теб?

— Може би.

— Значи мислиш да ѝ съобщиш?

— А според теб трябва ли?

— Защо най-напред не ми разкажеш какво се е случило?

— Няма много за разказване. И аз нямам причини да се срамувам. Обичах Сара. Но това беше, преди да се омъжи за Къртис. Тя също ме обичаше. После се появи Къртис. Допаднаха си на мига. Любов от пръв поглед, много по-силна от нашата. Не се почувствах обиден, защото не обичах Сара по начина, по който я обичаше Къртис. Освен това той ми спаси живота. Беше добро момче, заслужаваше малко щастие.

— Но Джули?

— Глупава грешка от моя страна. Случи се при един от последните ни сексуални контакти. Къртис беше сигурен, че детето е негово. Но не и Сара. Аз също бях наясно. Никога обаче не обелих дума по въпроса.

— Виж ти колко благороден си бил — подхвърли Роби.

— Не съм светец — сви рамене Касиди. — И никога не съм бил. Сума ти народ си е патил от мен, особено когато още пиех. Но не и тези двамата. Те бяха родени един за друг. Освен това нямаше начин да се грижа за дете. Това е. Нищо общо с благородството.

— Но сега вече не ти е толкова лесно, нали?

Касиди спря очи върху недокоснатата бира.

— Искаш ли я? — попита Роби и побутна халбата към него.

— Не — отвърна Касиди и нервно потърка длани. — Искам я, но не бива.

Роби отпи една глътка и остави чашата на масата.

— Сега вече не ти е толкова лесно, нали? — повтори той.

— Съжаленията се трупат с възрастта. Никога не съм и помислял да взема Джули при себе си. Никога! Исках само да я виждам, да се опитам да разбера какъв човек е станала. Но вече бях напуснал Пенсилвания. Когато набрах смелост да се върна и да ги потърся, те също се бяха изселили. Търсих ги навсякъде, но не и тук. — Касиди замълча и изпитателно загледа Роби. — Какво става? Замесени са федерални ченгета, умират хора. А Джули е в центъра на бъркотията…

— Не мога да ти кажа — поклати глава Роби. — Но знам едно: когато всичко това приключи, Джули ще има нужда от приятел.

— Аз искам да ѝ помогна.

— Ще видим как ще се развият нещата. Засега не ти обещавам нищо.

— Но аз съм ѝ баща!

— Биологичен — вметна Роби. — Евентуално.

— Не ми ли вярваш?

— Вече не вярвам на никого.