Невинните

— Върви! — каза той. — Ще вземеш и Джули със себе си.

— Какво? — объркано го погледна тя.

— Много скоро нещата ще бъдат на косъм.

Ванс покри мембраната с длан.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Това е още една причина да останем заедно.

— Но не и Джули. Тя в никакъв случай не бива да остане тук. Заведи я във ВОБ и я постави под въоръжена охрана. После можеш да се върнеш и да ми правиш компания.

Роби срещна втренчения ѝ поглед, в който се четеше открито недоверие. От телефона долетя гневният глас на началника ѝ.

— Слушам, сър — окопити се тя. — Идвам веднага. Ще доведа и Джули Гети. Надявам се, че този път ще я опазим…

Изключи телефона и погледна изпитателно Роби, преди да каже:

— Само гледай да не ме преметнеш!

— Защо да го правя?

— Защото си падаш по подобни номера. Май си обзет от благородната идея, че никой друг на света не може да се справи по-добре от теб! На всичко отгоре си въобразяваш, че по този начин можеш да ме предпазиш…

— Ти си агент на ФБР. Клела си се да вършиш тази работа. Аз нямам никакви благородни мисли в главата си. Просто се опитвам да си върша работата и да остана жив. Ако има нещо, за което действително си фантазирам, то е тези две неща да не се изключват взаимно.

— Не се опитвай да изместиш темата!

— Вземи Джули, скачайте в колата ти и изчезвайте! А като я настаниш, можеш да се върнеш…

— А ти ще ме чакаш, така ли? — недоверчиво попита Ванс.

— Знаеш ми телефона, ако случайно не съм тук.

— Не ти вярвам, Роби. Имам чувството, че точно в този момент ме отстраняваш от операцията.

Той ѝ обърна гръб и се отдалечи.

— Това ли е отговорът ти? — извика след него тя. — Отново да изчезнеш?

— Хей, какво става? — надникна през парапета Джули.

Ванс отмести очи от гърба на Роби и промърмори:

— Хайде, Джули. Трябва да се махаме от тук.

— Къде?

— Да проверим една улика.

— А какво ще прави Уил?

— Ще проверява друга.

— Защо се разделяме?

— Защото така иска нашият безстрашен лидер. Нали, Роби? — повиши тон тя.

Роби отиде в съседната стая, без да отговори. Изправи се до прозореца и след няколко минути видя как беемвето с напукано предно стъкло и изцяло липсващо задно започна да се отдалечава по алеята. Той въздъхна с облекчение. Така и не успя да се превърне в колективен играч. Може би защото цели дванайсет години беше работил в пълна изолация. При това отлично. Просто се чувстваше най-добре, когато е сам. Така бе устроен.

Моментално усети прилива на свободата. Чувството за отговорност бързо се стопи. Умишлено прогони от главата си обещанието, което беше дал на Джули: да участва в търсенето на истината за родителите си. То и без това беше неискрено и той нямаше намерение да го изпълни. Обратното най-вероятно би завършило със смъртта на момичето.

В същото време усещаше, че няма смисъл да обмисля подобни варианти. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да бъде готов да довърши това, което бе започнал.

Но една увереност оставаше непоколебима — всичко това беше свързано директно с него. Въпреки отклонението в посока на взвода, в който беше служил Къртис Гети.

Става въпрос за мен и за никой друг. И за нещо много по-важно от мен.

Оставаше му само да разбере какво е то. Нещата отново се свеждаха до шахматната дъска. Противникът току-що беше направил поредния си ход. А Роби трябваше да реши дали този ход е легитимен, или има нещо друго.

Нямаше време за губене. Взе оръжието си и напусна фермата.

88

Първата му спирка беше банката. Информацията на служителите в нея не му донесе нищо ново. Също като съдържанието на чантата, която Сигъл беше оставил в кабинета си. Но самият факт, че я е забравил, потвърждаваше, че обаждането го е хванало неподготвен и едва ли е имало нещо общо с работата му в банката. Точно както беше преценил Роби.

Потвърдиха се и думите на Алис Сигъл, че колата на съпруга ѝ — десетгодишна хонда сивик — все още се намира на служебния паркинг. Роби бързо се справи с ключалката, но вътре нямаше нищо интересно. После се качи в своята кола и потегли. Продължаваше да се пита какво е накарало Сигъл неочаквано да напусне работното си място.

Следващата спирка беше хосписът. Дойде тук, защото при предишната си визита беше забравил нещо важно. Журнала за посетителите.

Рецепционистката му го предостави без много въпроси и отиде да си върши работата. Това му позволи да снима без никакви затруднения страниците за последния месец. После прибра телефона в джоба си и тръгна към стаята на Елизабет ван Бойрън.

Ситуацията в нея не беше претърпяла промяна. Жената продължаваше да лежи на леглото с дебела тръба в гърлото. През прозореца проникваха лъчите на залязващото слънце, които осветяваха саксиите с цветя и семейната снимка на перваза.

Но въпреки това тя умираше. Все още беше вкопчена в живота, вероятно защото беше боец и това бе част от психиката ѝ. А респираторът не ѝ вредеше, макар да не вършеше кой знае каква работа. На даден етап семейството ѝ трябваше да вземе решение кога да го спре.