Невинните

— Но както и да е — продължи Касиди. — След Първата война в Залива не ми потръгна. Забърках се в едни гадни работи, а те ми помогнаха да се измъкна.

— Дрога? — попита Роби.

— Не, друг се забърка с дрогата — отвърна Касиди, избягвайки погледа на Джули.

— Знам, че родителите ми имаха проблеми с наркотиците — каза тя. — Особено баща ми.

— Той беше добър човек, Джули. Веднъж ми спаси живота в пустинята, както вече споменах. Наградиха го с Бронзова звезда, а по-късно и с «Пурпурно сърце». Докато бяхме в армията, не близваше алкохол. Но когато се прибрахме, нещата се промениха. За всички нас. Тази война не трая дълго. Нямаше нищо общо с Виетнамската или Втората световна. Но въпреки това преживяхме доста неща. Ранени и убити на всяка крачка, най-вече цивилни. Жени и деца. Много хора се върнаха болни или сакати. Татко ти започна да се дрогира. Трева, кока, метамфетамини. Майка ти така и не успя да го откъсне от тези гадости. В един момент и тя се пристрасти. А веднъж паднеш ли в лапите на този порок, няма измъкване.

— А какъв беше вашият порок? — попита Ванс.

— Прекалявах с алкохола — откровено отвърна Касиди.

— И въпреки това притежаваш бар? — изгледа го с недоверие Роби.

— Това е най-добрият начин да се изпробваш всекидневно. Заобиколен съм с най-качествените питиета на света, но вече десет години не съм близвал алкохол.

— Джули е на четиринайсет — каза Ванс. — Това означава, че последната ви среща със семейство Гети е била някъде преди около тринайсет години.

— Да — кимна Касиди.

— Но те не са имали твоя късмет — рече Роби и огледа луксозния кабинет. — Може би е трябвало да им помогнеш, ако не за друго, поне от благодарност.

— С удоволствие щях да го направя, но не знаех къде са. — Касиди издърпа чекмеджето на бюрото и натисна някакъв бутон от вътрешната му страна. Картината на стената зад него, изобразяваща жена на кон, бавно се отмести и зад нея се показа солидна каса.

Той я отвори, извади пачка писма и ги размаха.

— Всичките съм ги писал на твоите родители, Джули, в продължение на много години. Но те се връщаха запечатани поради неоткрит получател. Изхабих сума ти време и пари, за да ви намеря. Но така и не ми хрумна да погледна в задния си двор… — Той хвърли писмата на бюрото и седна на мястото си. — Не мога да повярвам, че са мъртви… — Гласът му потрепери и той избърса една сълза.

— Това са доста писма — рече Роби, оглеждайки купчината на бюрото.

— Бяха ми много близки — промълви Касиди. — Къртис ми спаси живота, а и след войната много ми помагаха… — Погледна към Джули и добави: — Къде живееш, след като родителите ти вече ги няма? Кой се грижи за теб?

— Засега те — отвърна Джули и махна към Роби и Ванс.

— Вие сте ѝ настойници? — обърна се да ги погледне Касиди.

— Нещо такова — отвърна Роби.

— Аз мога да ти помогна, Джули — каза Касиди. — И ще го направя!

— По-късно ще говорим за това — рече Роби. — Наистина ли не разполагаш с никаква информация за Гети или за останалите от вашия взвод?

— Вече ти казах, че не поддържам връзка с никого.

— Помниш ли Елизабет Клеър и Гейбриъл Сигъл?

— Да, разбира се. Как са те?

— Не много добре. А знаеш ли нещо за Рик Уинд?

— Добър човек. И отличен боец.

— Вече е покойник. Също и Лио Брум.

Касиди се изправи и стовари юмрук върху бюрото.

— Нима всичките са убити?!

— Не всичките — отвърна Ванс. — Но процентът на смъртност във взвода ви е обезпокоително висок.

— Това означава ли, че и аз трябва да се тревожа?

— Според мен всички трябва да се тревожат — каза Роби.

85

— Е, посетихме и тримата, но без никакъв резултат — заяви Роби, докато се връщаха при колата.

— Което означава, че противникът предвидливо се въздържа от действия, които биха могли да ни насочат към някого.

— Да, това е добър ход.

— Може би няма значение. Сигъл не знаеше нищо, освен че Ван Бойрън е в хоспис. Тя на свой ред не можа да ни каже нищо, защото е пътница. В замяна на това Касиди ми се струва доста по-интересен.

— Аз го харесвам — обади се Джули. — Напомня ми за татко.

— Наистина се е опитал да открие семейството ти — добави Роби. — Но е странно, че не е знаел за другите, които са живели наоколо. Защо не е потърсил и тях, след като е търсил вашите?

— Защото нашите са му помогнали, а татко дори му е спасил живота — отвърна Джули. — Докато с другите просто е служил в един взвод.

— Не съм убеден — поклати глава Роби.

— Мислиш ли, че можем да се качим? — попита Ванс, оглеждайки колата.

— Вече ти споменах за специалното оборудване. Но ако се притесняваш, аз ще се кача пръв и ще запаля двигателя.

— Не е нужно, Роби. Нали всички сме замесени?

— Точно по тази причина ще го направя. Няма смисъл и тримата да хвръкнем във въздуха.

Изчакаха на ъгъла, докато Роби се качи в колата. Напрежението им растеше с всеки миг. Когато двигателят заработи и не се случи нищо, и двете изпуснаха дълбоки въздишки на облекчение.

Той подкара колата и спря на ъгъла пред тях.

— А сега накъде? — попита Ванс, след като се настаниха.

— Обратно в щабквартирата. Сравняваме впечатленията си, обмисляме ги и стигаме до нови идеи.

— Не виждам какво има да обмисляме — мрачно поклати глава Джули.