Невинните

— Не мога да отговоря на този въпрос — отвърна Роби, а жената неволно облиза устните си.

Джули показа снимката на Роби и каза:

— Баща ми е служил в един взвод с госпожа Ван Бойрън. Надявах се да науча от нея нещо повече за миналото му.

— Наистина ли, миличка? — проясни се лицето на сестрата. — Да, на снимката е тя със семейството си. Имаше и други, но дъщеря ѝ и съпругът ѝ започнаха да ги прибират. Наясно са, че краят наближава.

Роби пое снимката. На нея беше Ван Бойрън в окичена с ордени униформа. Мъжът до нея вероятно беше съпругът ѝ. От другата ѝ страна стоеше момиче на възрастта на Джули.

— Това е мъжът ѝ, така ли?

— Да. Джордж ван Бойрън. И дъщеря ѝ Брук-Александра, която днес е доста по-голяма, разбира се. Снимката е правена преди години. В момента тя учи в колеж.

— Значи я познавате?

— О, да, редовно ни посещава. Хубаво момиче, което много страда за майка си.

— А съпругът ѝ?

— И той идва редовно. Отчаян е. Изправят се срещу всичко това едва на петдесет, представяте ли си? За някои от нас животът не е справедлив!

— Посещават ли я и други хора?

— Малко. Всъщност не знам с точност, защото дежуря и в другите крила.

— А имате ли журнал за посетители?

— Да, на рецепцията. Но не всички се регистрират.

— Защо?

— Ние не сме строго охранявано заведение — малко припряно отвърна сестрата. — Обикновено посетителите са доста разстроени. Някои забравят да се регистрират, а други се разписват за цялата група. Но ние сме длъжни да проявяваме разбиране към тях. Те все пак идват тук, за да изразят обич, уважение и подкрепа за близките си.

— Разбирам — кимна Роби. — А тя откога е тук?

— От четири месеца.

— Много ли е това?

— Имаме хора, които остават при нас по-дълго време, други по-кратко. Тук няма определен срок за престой. Допреди две седмици госпожа Ван Бойрън съвсем не изглеждаше така, както днес. В нейния случай влошаването настъпи доста бързо.

— Но апаратът ще поддържа живота ѝ, докато е включен, нали? Искам да кажа, дори и когато вече не може да диша самостоятелно?

— Нямам право да говоря за това, повярвайте ми. Законът не го позволява.

— Опитвам се да разбера ситуацията, нищо повече.

— Вижте — рече притеснено сестрата, — по принцип в заведения като нашето не се предвижда използването на животоспасяваща апаратура. Тук хората си отиват с достойнство. Ние не лекуваме болести, а още по-малко поддържаме живота им по изкуствен начин.

— От това следва, че използването на апарат за командно дишане е необичайно, така ли?

— Да. То може да доведе до отнемане на лиценза ни и до прехвърляне на пациента в болница или друго подходящо заведение.

— Тогава защо сте го поставили? — попита Роби. — Тя има ли шанс да се оправи?

— Дори и да знаех, нямаше да ви кажа. Но истината е, че понякога роднините на нашите пациенти започват да хранят прекомерни надежди. Или пък просто осъзнават, че техните близки не са за хоспис, а по-скоро за болница.

— Разбирам.

— Трудно е да гледаш как умира близък човек — обади се Джули.

— Да, много е трудно — кимна сестрата. — А сега моля да ме извините, но имам доста работа около моята пациентка.

— Казахте, че съпругът ѝ идва редовно, нали?

— Да, макар и в странни часове. Колежът на дъщеря ѝ е в друг щат и затова тя идва по-рядко.

— Случайно да знаете къде работи съпругът ѝ?

— Не, съжалявам.

— Предполагам, че лесно ще разбера това — небрежно подхвърли Роби.

Сестрата погледна Джули, която не откъсваше очи от Елизабет ван Бойрън.

— Съжалявам, че не може да ти каже нищо за татко ти, миличка…

— И аз.

Джули пристъпи към леглото и докосна ръката на Ван Бойрън.

— Съжалявам — прошепна тя, после се обърна и излезе от стаята.

Роби подаде картичката си на сестрата.

— Звъннете ми, ако съпругът ѝ се появи — каза той, хвърли последен поглед към леглото и последва момичето.

84

Роби отвори вратата на Джули, а след това седна зад волана, щракна предпазния колан и се обърна към Ванс.

— Не научихме нищо ново от визитата при Елизабет ван Бойрън — съобщи ѝ той. — Жената не може да говори. Не ѝ остава много време на този свят.

— А какво стана при Сигъл? Не ми каза почти нищо след посещението си в банката.

— Бил разговарял с Лио Брум, но преди повече от десет години. Изобщо не знаел, че Къртис Гети и Джеръм Касиди живеят в района. Мисли само за две неща: кога ще хване рак и кога ще го изхвърлят от работа. Не виждам как може да се вписва във всичко това, освен ако не е гениален лъжец.

— Следователно ни остава само Джеръм Касиди — каза Ванс.

— Той живее в Арлингтън, нали?

— Така пише в документите.

— Нещо подозрително, докато ни нямаше?

— Нищо.

— Тогава да вървим.

Заради натоварения трафик пътуването до Арлингтън им отне повече от час. Наближаваше обед, когато Роби най-сетне откри свободно място за паркиране и се обърна към Ванс.

— Сигурна ли си, че това е мястото?

Тя вдигна листа пред очите му. И тримата се обърнаха да огледат сградата, пред която бяха спрели.

— Бар грил — каза Джули.

— Но над него има и стаи — вдигна глава Роби. — Може би Касиди живее в някоя от тях.

— Сега е мой ред — промърмори Ванс и разкопча колана си.